10 години по-късно не само, че знам кои от последвалите книги са ми любими, но дори съм имала удоволствието да срещна Шонин Макгуайър лично.

10 години по-късно “БЪДИ СИГУРЕН” е напомняне, което дори нося на кожата си.

10 години по-късно поредицата “Своенравните деца” има напълно заслужена награда Хюго и вече има 11 части и множество издания.

==

“Всяко сърце е врата” е чудесен пример за портално фентъзи, ърбан фентъзи и изобщо за фентъзи.

И това няма нищо общо с факта, че съм фен на Шонин МакГуайър и нейните светове.

Ърбан фентъзито не е съвсем непознато в България, макар на прима виста да се сещам само за чудесните “Войната на цветята” на Тад Уилямс(погледнете при Ана Хелс), “Американски богове” и “Звезден прах” на Нийл Геймън. Поредицата за Хари Дрезден на Бачър също влиза в бройката, макар да не е особено впечатляващ пример.

Със сигурност пропускам още преводни издания, а впечатляващи примери за българско етно-фентъзи са поредицата за драконче на Теллалов, “Две луни” на Елена Павлова(както и доста техни разкази) и нещата, които напоследък излизат с логото на MGB Books. Да, знам, че етно-фентъзи и ърбан фентъзи не са едно и също в контекста на горните ми примери, благодаря, но исках да покажа, че и ние вадим страхотни неща на пазара.

Портал фентъзито, обаче, може да се похвали с повече примери на български, макар и да не сте предполагали за това. Типични примери са “Магьосникът от Оз”, “Коралайн”, “Нарния” и “Алиса в Страната на чудесата”. Ако сте чели внимателно поне една от горните книги, ще знаете, че те доста грешно са представяни като детски книжки.

Такъв е случаят и с “Всяко сърце е врата” на Шонин МакГуайър. Бих я категоризирала като книга за тийн и по-възрасна публика и я препоръчвам на всеки, който може да понесе здравословно количество кръв и черва докато я чете вманиачено по време на обедната си почивка.

Гореспоменатите примери, обаче, ни разказват само за света отвъд вратата - било то шарения свят на Оз или смесицата готически и гротескно наивни шарки, които вижда Коралайн. Дори “Нарния” разказва единствено за приключенията на децата в магическия свят и едва споменава случващото се в тукашната реалност.

И тук под формата на спасител с перо в ръка идва Шонин МакГуайър, за да ни покаже пансиона на Елинор Уест за деца, които са се завърнали от подобно пътуване.

Няма как да е лесно да се завърнеш от свят, който е толкова твое вкъщи, че пред теб се е открил портал към него. И все пак, децата вече са тук и някой трябва да се погрижи за тях.

За да обрисувам световете, от които се връщат трябва да направя палалел с нашата си реалност, която, иска ни се или не, е досадно праволинейна. Живеем в свят, в който посоките са направо скучни - югът си е юг, северът север, а тръгнеш ли на изток, все някога ще срещнеш изгрева.

Не е така, обаче, в световете на “Всяко сърце е врата”. Само основните посоки са Logic, Wicked, Nonsence и Virtue, а връзката помежду им си представям като нещо средно между Мьобиусова лента и Гордиев възел.

Всяко от децата в пансиона на Елинор Уест се е завърнало от своето пътуване в подобен свят - едни са тичали по дъгата, други са дружали с елфи, а трети са усвоили способността да замръзват като камък в лицето на опасността.

Опитайте се да си представите шока от завръщането от такива светове(а понякога и насилственото изхвърлянето оттам), добавете бушуващи хормони и тийн чувствителност, поръсете с щипка копнеж по дома, в който знаеш, че няма да се завърнеш и ще получите ужаса, в който живеят тези деца. И това само до момента, в който някой започва да ги избива едно по едно.

В писането на Шонин МакГуайър най-много харесвам способността ѝ да изгражда правдоподобни и истински образи. Това, че не се фокусира над един тип образи и че в книгите ѝ има място за всички.

“Всяко сърце е врата” може да се похвали с асексуална, но не и аромантична главна героиня и трансджендър герой и всичко е толкова естествено и красиво поднесено, че книгата е задължителна за четене от куиър и не само тийнове.

“Всяко сърце е врата” ужасна по един очарователен и мек начин, а на мен ми се иска да вярвам, че ако бях срещнала вратата си, тя щеше да ме изведе в свят някъде между Logic и Wicked с щипка почуда.

Продължението на книгата е само поредната причина да чакам с нетърпение 2017 година. Препоръчвам ви доза от същото.

Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза “Румо и чудесата в тъмното”(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни - изгълтах.

Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер.

А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга - те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява.

Истината е, че за мен Замония на Валтер Мьорс е еквивалента на Пратчетовия Свят на Диска - Замония е земя чудна - с пишещите дракони философи; с волпертингерите и техният ограден град; с Книгосъзданията!

Валтер Мьорс продължава да тъче историята на Замония пред читателските очи с толкова умение, че е искрена наслада да се чете и отгръща страница след страница - не само заради текста, не - цялото книжно тяло е пиршество. От двете корици, през всяка една илюстрация - наместена, оразмерена и подправена точно както трябва. Личи си, че на предпечата е обърнато много внимание и е отделено много време.

И, въпреки чудните създания, с които е изпълнена, не бих казала, че “Румо & чудесата в тъмното” е детска книга - изпъстрена е с толкова истории за смърт - коя от коя по-брутална, епична или просто кървава - че и г-н Мартин изглежда добродушен писател.

Ще ви посрещнат листовидни паякообразни, родени в кръвта на хиляди воини; всепоглъщащи чудовища, подрънкващи медни воини, съставени от истински човешки части и часовникови механизми и дори един болезнено гениален пълководец, влюбен в уред за мъчения!

Тая книга е маняшка, ако ми позволите да изразя ентусиазма си така. Ще пасне чудесно на тийн-ове в онази буйна възраст, в която уж нищо не ги интересува, но тайничко се вълнуват от тъмата в собствения си свят.

Нека не забравяме и вечната тема за любовта - О, мили Румо, ти се влюби толкова красиво! - сковаващият страх да не бъдеш отхвърлен; безразсъдното геройство, за да спасиш любимата; та дори татуираното ѝ име на бицепса.

Валтер Мьорс подхваща клишетата, усуква ги в своята реалност и ги превръща в удоволствие за сетивата - ирония, сарказъм и умели подигравки изграждат в Замония чрез героите ѝ свят огледален на нашия.

Политика, задкулисни игри, наследствена лудост, наивна смелост и приказни същества - всичко забъркано с толкова хумор, че се усмихвах през цялото време. И когато попаднете във Волпертинг, преминете през Мъгловището или се завърнете в Замония, ще разберете какво имам предвид.

Мьорс пресъздава в света си понятия като комунизъм, монархия, анархия и мафия по толкова елегантен и забавен начин, че чак ти се приисква да се включиш. Горен и Долен свят; грехове и изкупления; любов на живот и смърт; саможертви и отмъщения - Мьорс е Дантето Алигиери и Шекспира на фентъзито, бе!

За мен тази книга е и ще остане пиршество на сетивата.

Тук задължително трябва да бъдат споменати чудесния превод и печат на книгата - пре-крас-ни! Естествено, иска ми се някой ден да видя поредицата за Замония в луксозно издание - с твърди корици - защото все пак 600 страници идват в повече на изданието, колкото и да е добро. Бих си го купила с кеф да ми краси библиотеката.

И нещо последно, което искам да кажа на всички ви - прочетете Румо, бъдете Румо!

Защото ще ви научи да не се страхувате от тъмното. Дори от това вътре във вас.

Започва плавно със “Заклинание”, “Сиянието на реката” и “Последният разказ”, които мога да нарека подгряващи - не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното.

Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По.

После следва сблъсък с “В началото беше метрото”, “Животинчето”, “Как спасих света, или най-хубавата професия”, “И попита войникът: Кой ме повика?” - тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване.

А след това, ех, завиждам за първата среща с “Извън картината”, “Атентатът” и “Сънувах човешко лице”. Искрено завиждам и се кълна, че ще ги препрочитам.

“Извън картината” умело създава усещането, че самият ти си в разказа. През цялото време имах чувството, че съм вперила поглед в книга на братя Стругацки, а не в български разказ. Разказ за това, което остава в историята и за това какво се крие зад красивата опаковка, разказ за умението да се лъже красиво и как може да се покрие истината с майсторлък.

“Атентатът” пък сбира в алтернативна България витеци, змейове, обикновени хора и светци. Змейовете са се завърнали от Долната земя, помогнали са и са улеснили живота на хората, правейки ги лениви и… неблагодарни - нещо, което светците не могат да простят и се втурват да отмъщават. Змейско-богословски екшън с нотка колобърски съспенс, какво повече да иска човек?

“Сънувах човешко лице” е представител на фантастика, която блести заради сбора от идея, качество и изпълнение от-до. Много човешка и много наболяла в нашия свят, в който важи закона на джунглата. Кратък разказ, който е събрал в себе си цяла вселена от възможности.

А ако това не ви стига, имаме още “Да обичаш Сам Сама”, “Приказка за Юнаци и злодеи” и “Драконът и портокаловият сок”, като последният разказ е откриващата глава от предстоящата “Приказка за магьосници, физици и дракон”.

“Приказка за Юнаци и злодеи” спокойно може да бъде възприемана като алегория за дезинформацията и умението на истински лошите да изкривяват нещата винаги така както е угодно на по-богатия интерес.

“Драконът и портокаловият сок” пък на помня на българска версия на Пратчето-Роулинг, израснала в панелка в “Люлин” - прост език и блестящ хумор. И не случайно не казвам побългарена версия, а българска - защото е равна.

Непростимо е, че едвам успявам да открия пред очите ви айсберга от положителни емоции при сблъсъка ми с “Тринайсетте цвята на дъгата”. От Човешката Библиотека са събрали сериозен сборник с произведения и автори, за които ще се говори още (надявам се и се моля), а книгата може да бъде намерена в електронен и в книжен вариант.

И, вярвайте ми, заслужава си да имате това съкровище.

Та кой книгофил не би искал да попадне на място, където се организират литературни екскурзии, където всяка вечер има литературни четения, където книги се обсъждат на всяка крачка, а не само на онази странна маса в заведението, където сме се събрали книгофрениците и се палим от това кои автори са се изложили с последната си книга.

Местех се от витрина на витрина, зяпах присъстващите, които се събираха около пращящите камини с чаени и винени чаши в ръце, усмихнати, разговарящи, радостни. Наистина ли трябваше да ги изоставя и да отида на тромпонния концерт?

Когато Христо Блажев Книголандски ми писа, че е намерил следващата ми любима книга вероятно дори не подозираше колко е прав не само от литературна гледна точка, но и от полиграфска. Та аз прекарах първите няколко минути насаме с тази книга само разгръщайки я в блажено наслаждение на илюстрациите.

Едва ли има книголюбец, който не би я разгръщал с детски ентусиазъм.

“Градът на сънуващите книги” ще ви срещне със Змей Митоблудни - най-наивният змей във Вселената, честно! Тоя е по-доверчив и от мен, а аз съм срам за змейското съсловие. Той отива в Книговището - града, в който писателите пробиват или умират в забвение. Опитва се да намери автора на един гениален ръкопис написан с толкова майсторство, че те кара да се откажеш от писането, неспособен да постигнеш това съвършенство.

Змей Митоблудни с детско доверие се набутва в най-тъмните места на Книговището - Отровната улица на наемните литературни критици и на няколко пъти едвам се измъква от смъртта.

Забавното е, че книгата на Валтер Мьорс е толкова добра, че може да бъде разглеждана именно като ръкописа, който държи Митоблудни в лапите си - с четенето й в мен залиня желанието да пиша каквото и да било, бидейки неспособна да пресъздам толкова дълбок свят, такава книга-обобщение и такава наслада за сетивата.

• Как днешните отговори биха могли да са в толкова стара книга?
• Отговорите на всички днешни въпроси са в старите книги.

“Градът на сънуващите книги” събира в страниците си канибализъм, стихоплетства, предателства и обрати, съчетани с голямо количество ужасни истории, разказани с толкова финес, че поглъщането на стъклени остриета до смърт ти се струва почти романтично. Тя е от книгите, които те карат да спираш да четеш и да повдигаш поглед с репликата “А стига бе!”, да псуваш развеселено от кеф и дори да джунгръцваш с удоволствие. А само колко прекрасно нещо е ормингът!

“Градът на сънуващите книги” се чете с усмивка на уста - тя съживява духа и е MustHave за всеки, който обича книгите. И макар да е по-скоро книга за възрастни, тя е и чудесна приказка за деца. Само имайте предвид, че ще следят историята и винаги ще искат да почетат още малко.

Да не говорим, че ще ви срещне с най-сладките същества във Вселената на литературните герои - Книгосъзданията. Ако сте мислили миниъните от “Аз, проклетникът” за такива, вече спокойно можете да ги сложите на второ място.

Валтер Мьорс така осмива настоящото положение в книгоиздателския и писателския бизнес, че за тези, които са чували това-онова звучат толкова близко думите:

Хубавата литература рядко се оценява навреме. Най-добрите творци умират бедни.

Посредствените обаче печелят пари! Винаги е било така.

Като агент какво ще получа аз от един гений, който ще бъде открит чак следващото столетие?

Дотогава ще съм умрял. Реално, аз имам нужда само от успешни некадърници!

И за пръв път виждам толкова просто порицание за нежеланието да се учи наизуст любим автор или дори цитат:

• Всъщност защо го правите?-изплъзна ми се от устата.
• Кое?
• Да учите наизуст? Голго ме погледна неразбиращо.
• Не това е въпросът. Въпросът е защо всички останали не го правят.

Не помня откога не съм писала толкова бележки по гърба на книгата, че той да не ми стигне и да се прехвърля на първата корица.*

И е факт, че не исках да пиша ревю на тази книга, а просто да можех да я прочета отново за първи път. За което ви завиждам и страшно много искам да видя и останалите книги от поредицата за Замония на български език. Няма морални или неморални книги. Има само добре или лошо написани книги.

А това е една змейски опустошително добра книга!

Само една малка забележка - веднъж Колофоний е преведен в две поредни страници и като Дъждосиянието, и като Противисиянието. Предполагам малко недоглеждане при превода или пък грешка в оригинала(regen/gegen?).

*Книгата предварително бе опакована в бяла хартия. Никакви книги и литературни герои не са пострадали за целите на това ревю.