10 години по-късно не само, че знам кои от последвалите книги са ми любими, но дори съм имала удоволствието да срещна Шонин Макгуайър лично.

10 години по-късно “БЪДИ СИГУРЕН” е напомняне, което дори нося на кожата си.

10 години по-късно поредицата “Своенравните деца” има напълно заслужена награда Хюго и вече има 11 части и множество издания.

==

“Всяко сърце е врата” е чудесен пример за портално фентъзи, ърбан фентъзи и изобщо за фентъзи.

И това няма нищо общо с факта, че съм фен на Шонин МакГуайър и нейните светове.

Ърбан фентъзито не е съвсем непознато в България, макар на прима виста да се сещам само за чудесните “Войната на цветята” на Тад Уилямс(погледнете при Ана Хелс), “Американски богове” и “Звезден прах” на Нийл Геймън. Поредицата за Хари Дрезден на Бачър също влиза в бройката, макар да не е особено впечатляващ пример.

Със сигурност пропускам още преводни издания, а впечатляващи примери за българско етно-фентъзи са поредицата за драконче на Теллалов, “Две луни” на Елена Павлова(както и доста техни разкази) и нещата, които напоследък излизат с логото на MGB Books. Да, знам, че етно-фентъзи и ърбан фентъзи не са едно и също в контекста на горните ми примери, благодаря, но исках да покажа, че и ние вадим страхотни неща на пазара.

Портал фентъзито, обаче, може да се похвали с повече примери на български, макар и да не сте предполагали за това. Типични примери са “Магьосникът от Оз”, “Коралайн”, “Нарния” и “Алиса в Страната на чудесата”. Ако сте чели внимателно поне една от горните книги, ще знаете, че те доста грешно са представяни като детски книжки.

Такъв е случаят и с “Всяко сърце е врата” на Шонин МакГуайър. Бих я категоризирала като книга за тийн и по-възрасна публика и я препоръчвам на всеки, който може да понесе здравословно количество кръв и черва докато я чете вманиачено по време на обедната си почивка.

Гореспоменатите примери, обаче, ни разказват само за света отвъд вратата - било то шарения свят на Оз или смесицата готически и гротескно наивни шарки, които вижда Коралайн. Дори “Нарния” разказва единствено за приключенията на децата в магическия свят и едва споменава случващото се в тукашната реалност.

И тук под формата на спасител с перо в ръка идва Шонин МакГуайър, за да ни покаже пансиона на Елинор Уест за деца, които са се завърнали от подобно пътуване.

Няма как да е лесно да се завърнеш от свят, който е толкова твое вкъщи, че пред теб се е открил портал към него. И все пак, децата вече са тук и някой трябва да се погрижи за тях.

За да обрисувам световете, от които се връщат трябва да направя палалел с нашата си реалност, която, иска ни се или не, е досадно праволинейна. Живеем в свят, в който посоките са направо скучни - югът си е юг, северът север, а тръгнеш ли на изток, все някога ще срещнеш изгрева.

Не е така, обаче, в световете на “Всяко сърце е врата”. Само основните посоки са Logic, Wicked, Nonsence и Virtue, а връзката помежду им си представям като нещо средно между Мьобиусова лента и Гордиев възел.

Всяко от децата в пансиона на Елинор Уест се е завърнало от своето пътуване в подобен свят - едни са тичали по дъгата, други са дружали с елфи, а трети са усвоили способността да замръзват като камък в лицето на опасността.

Опитайте се да си представите шока от завръщането от такива светове(а понякога и насилственото изхвърлянето оттам), добавете бушуващи хормони и тийн чувствителност, поръсете с щипка копнеж по дома, в който знаеш, че няма да се завърнеш и ще получите ужаса, в който живеят тези деца. И това само до момента, в който някой започва да ги избива едно по едно.

В писането на Шонин МакГуайър най-много харесвам способността ѝ да изгражда правдоподобни и истински образи. Това, че не се фокусира над един тип образи и че в книгите ѝ има място за всички.

“Всяко сърце е врата” може да се похвали с асексуална, но не и аромантична главна героиня и трансджендър герой и всичко е толкова естествено и красиво поднесено, че книгата е задължителна за четене от куиър и не само тийнове.

“Всяко сърце е врата” ужасна по един очарователен и мек начин, а на мен ми се иска да вярвам, че ако бях срещнала вратата си, тя щеше да ме изведе в свят някъде между Logic и Wicked с щипка почуда.

Продължението на книгата е само поредната причина да чакам с нетърпение 2017 година. Препоръчвам ви доза от същото.

===

Знаете ли, затваряйки книгата, смело мога да заявя, че скоро не съм преживявала подобно приключение. А знаейки, че е едва първата част от трилогия, вече искам още. Още!

„Захранване“ проследява проследява журналистическият възход на блогърите Джорджия Мейсън, позната като Джордж, и брат й – Шон. Блогъри във време, в което да си честен с читателите си и да си готов да заложиш живота си, за да им дадеш истината, не е въпрос на журналистическо образование, а на призвание. Трябва да започна отдалече - близо 25 години преди началото на действието в книгата,- за да разберете какво означава да си блогър.

В началото на епидемията Келис-Амбърлий, която кара хората да зомбясват, конвенционалните медии нямат топките, за да се изправят пред обществото и да заявят колко е тежка ситуацията. Тогава начело на съпротивата срещу масовата дезинформация заставят блогърите – хората, готови да споделят опита си в момента, в който имат нова полезна информация. На техните опит и трупове лежат познанията за това, кое работи и кое – не, в борбата със зомбитата.

“Истинските” медии са били ограничени от правилата и регулациите докато в същото време блогърите нямали никакво друго ограничение освен скоростта, с която успявали да записват мислите си.

Ние първи сме съобщили, че обявени за починали хора са започнали да се надигат и да хапват от своите роднини. Ние сме се изправили и сме заявили “да, има зомбита и да, те убиват хора”, докато в същото време останалата част от света все още е била заета с изумителния екотерористичен акт, при който в атмосферата е бил освободен непреминал през съответните изпитания “лек за обикновена настинка”. Ние сме давали съвети за самозащита, когато всичко останали едва-едва са започвали да признават, че може би има проблем.

По улиците са умирали хора, докато телевизионните водещи са подхвърляли шеги, че някои хора приемат любимите си филми на ужасите прекалено сериозно."

Интернет променя правилата на играта. Ако те няма онлайн, не съществуваш. Ако блогърите не смятат, че си стока – ти си политически мъртъв. Ако играта загрубее – загрубява наистина.

Затова  и именно Джордж и Шон, допълнени от романистката си Бъфи, се оказват заплаха насред кашата на една наглед проста президентска кампания. И когато тънкият лед  се пропуква и (политически) зомбита започнат да ги преследват, може би е прекалено късно, за да бягат за спасение.

Светът от 2040-та година е свят, в който трябва да си готов да изоставиш близките си, ако собственият ти живот зависи от това. Свят, в който трябва да си способен да теглиш куршум в главата на роднина или приятел, ако самият той ти е скъп. Свят, в който изтръпваш всеки път, когато си правиш кръвна проба, минаваш през гласово разпознаване или си вземаш поредния душ с белина.

Това, което най-много харесах в книгата на Мира Грант е умението на героите й да запазват човешкото в себе си, включително онзи жизнено важен хумор за тежките ситуации, в които той е единственото, което ги спасява от стреса на вечната опасност от инфекция.

„Захранване“ е забавна, леко и умело поднесена история за близостта в един свят, в който не можеш да си позволиш да си близък с никого. Всички носят вируса и никой не е застрахован.

Книгата е много далеч от “Z-та световна война”, където отделните разкази на очевидци трябваше да изградят обща картина. Тук имаме разказ от първо лице. От името на блогър-новинар. А това значи: искрен, отговорен и обективен.

“В рамките на няколко години след Възкресението блогърската общност се е разделила на настоящите си клонове, като реакция на нарастващите постъпления в редиците си и промените в обществото. Имаме си новинарите, които докладват фактите, без да ги оцветяват с мнение, поне доколкото ни е по силите, а така също и нашите братовчеди стюартите, съобщаващи мнението си съгласно фактите. Ървините излизат навън и държат опасността за опашката, за да дадат поне някакви поводи за вълнение на населението, живеещо относително затворено в домовете си, докато в същото време техните по-спокойни противоположности, лелките, споделят истории от живота си, рецепти и други дреболии, за да вдъхват на хората усещане за щастие и комфорт. И, разбира се - романистите, които пълнят онлайн-света с поезия, разкази и фантазии.”

Не е случайна наградата „Хюго“, това ще ви кажа. И, ако по някое време в книгата ви се иска да крещите „Не! Не! Не, това не биваше да се случва!“, да знаете, че това беше и моята реакция.

Великолепно изпълнение от страна на Мира Грант относно захранването с информация в свят, в който можеш да се довериш някому само на база доказаните му име и професионализъм. Прекрасна разработка на тема “блогърите и мястото им в света днес”. И не на последно място - книга, чиито продължения - “Deadline” и “Blackout” - ще чакам с нетърпение.

Освен всичко останало, искам да отбележа прекрасната корица, която обхваща всичко най-важно от книгата - постоянният поток информация, възможно най-бързото информиране на читателя и, разбира се, кръвта, с която се изкупува всичко това.

Да пиша за “Пълноземие” след “Слънце недосегаемо” е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в “Пълноземие” Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в “Слънце”-то.

И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ.

– Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят.

– И колко истини има?

– Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.

Смело твърдя, че на втори прочит, “Пълноземие” не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна.

Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под линия. “Пълноземие” просто е изпипана книга.

Четейки “Пълноземие” нямаше как да се не сетя за “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн с лунните заселници, чуждите (земни) икономически и властови интереси и бунта, който луняните са просто длъжни да започнат за свободата си.

Историята започва след гмурването на Дичо в бурните морски води край Ахтопол. Той се озовава на място, което можем да наречем кръстопът между световете. А преминаването оттам го набутва право във военните действия, развиващи се на Луната в една паралелна на тази, от която идва, вселена.

И дори там, в една България, в която си заслужава да се гордееш, Теллалов разказва без излишна балканска чест и със спокоен шовинизъм за нивата транспорта на футуристична София, роканите на Атанасов и липсата на нужда от антибиотици.

За мен, “Пълноземие” бе като прегръдка с приятел. В търсене на драконче.

П.п. Книгата можете да намерите в Читанка и, при желание, да я заплатите при ЧоБи-тите или, също при тях, да се помолите за хартиено издание от малкото, които са останали.

И искам всеки да я прочете.

Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.

Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.

Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.

Много думи са изписани за “Слънце”-то - предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото…

Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.

Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.

Историята започва от там, където свърши “Пълноземие” - когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп - планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете.

А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват.

И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове, лами и върколаци, Радо е принуден и да откаже любовта на самодива! И само това да беше…

Всичко има! Всичко!

Истината е, че за “Слънце недосегаемо” не се пише лесно. Не и без спокойна обстановка, след като са минали няколко дни от (пре)прочитането, не и без да я отгръщаш и отново да се докосваш на спокойствие до отделни пасажи или стихове. А аз лично, в “Съзвездие Дракон” се кълна до гроб.

И за да не празнодумствам, ето ви малко от яркостта на езика, който създава Теллалов:

В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: “скърцало” - означаващо много неща, които скърцат; “коловрът” - около; “всекин” - общ; “всичкост”, “обратник”, “тукай насам, тамай си там”… хубав глагол - „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни.

“Слънце недосегаемо” е удивителна поради прекалено много причини.

Размахът, с който Теллалов променя, измисля или наставя раси за вселената си - белонци, грамори, фамори, върколаци, самодиви, лами и змейове. Начинът, по който неумолимо преплита митология с фантастика и “философства” чрез змейовете, порицавайки абсурдния човешки стремеж за господство. Умелото перо, с което води действието на три нива - в сегашна България, в Долната земя и отново в България, но през 1989г., като през цялото време звучи напълно в духа на настоящето:

• И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?

Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…

• Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.

• Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?

• Карат умните да мислят вместо тях.

• Как тъй? - учуди се Пагар.

• По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?

И много, много други. Теллалов е намерил разумния начин да дадеш на някого начин за обединение, без допълнително насилие, без натрапване на вяра и без излишни покаяния:

• Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

• То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни - с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

И, ако Блажев твърди, че “Кастинг за месия” е първият български роман от световно ниво, то е само защото не е чел “Слънце недосегаемо”, а тя води с преднина от три години.

Вярно, хартиеният й вариант е тежичък и с дребен шрифт, но пък го има и в електронен формат - нещо, което може да се каже за малко от художествените произведения в България.

Тук трябва да спомена чудесната работа, която са свършили от Човешката Библиотека (ЧоБи) за тетралогията (от цялостна хепталогия) - всички книги могат да бъдат намерени в електронен формат, а “Слънце недосегаемо” и на хартиен. На второ хартиено издание се радва и първата част от поредицата - “Да пробудиш драконче” (за съжаление изчерпано), а вярвайте ми, седят много красиво една до друга в библиотеката ми и се надявам някой ден да ги допълня с “Пълноземие”, “Царска заръка”, “Антиземие”, “Слънцеград” и “Ние сме зората”, кое от кое по-чакано.

Всички излезли досега Теллалови книги от поредицата “Драконче” могат да бъдат намерени на сайта на ЧоБи или в Читанка, като вие решавате дали и колко да платите по един от 5-те начина посочени там. А аз смятам да си предплатя и следващата му книга.

Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.

В “Слънце недосегаемо” имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място - да летим високо и да пребъдем…

Със хартиения вариант на “Слънце”-то се сдобих през 2009-та - случайно влизайки в една пловдивска книжарница невинно попитах за нея, очаквайки никой да не я е чувал (вече имах злощастен опит с “Да пробудиш драконче” - прочетена още от първото издание на “Квазар”).

Удивлението ми бе голямо - ето, че я държах в ръцете си, а когато я отворих и започнах да чета, вече знаех, че това е Любов.

Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… - Крилан махна горчиво с лапа. - Или съдбата си, каквато и да е тя…

Така и любовта ми към “Слънце”-то не се дели на две и не изчезва.

А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:

• С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

“Слънце недосегаемо” е огледало на света ни - с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.

“Слънце недосегаемо” е много змейска книга, писана за хора - да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.

Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.

Защото не знаем дали такъв ще има…

Нещо лично към Николай Теллалов - Лети високо! Небето помни.

П.п. Свободните интерпретации за надписа на корицата също ще са интересни на по-пипкавите сред вас, на които им се занимава да го разгадават.

На сайта на автора могат да се намерят и други негови неща - романи, разкази, че дори и идеи за бъдещи творби. Посетете го. Прочетете го.

За пръв път прочетох “Пикник край пътя” преди близо десетина години, а самият роман е писан около 30 години преди това. Представете си сега как роман писан преди повече от 40 години все още има силата да разтърсва ума с прозренията си и безпогрешно да чертае облика на обществото ни. Представете си силата на роман, по който дори Тарковски прави филм.

Малко за сюжета: Редрик Шухарт е сталкер. А сталкерът - това е контрабандист от Зоната на извънземно посещение - едно от петте места, на които могат да бъдат намерени зарязани от посетителите артефакти. Зоната е опасно място, където дебнат десетки познати и непознати опасности, но пък и лежат богатства - сред “месомелачката” и “пачата на вещицата” се въргалят “инакви”, “празнотии” и “черни капки”. Сталкерът рискува здравето и живота си за “зеленички”, а Зоната не пуска никого жив, без да си плати.

Пусна ме Зоната. Пусна ме подлата. Мръсница. Жив съм. Новаците не могат да разберат това. Никой освен сталкера не може да го разбере. И по бузите ми текат сълзи — от алкохола ли, от друго ли, не знам.

Братя Стругацки успяват да достигнат до страха, който трябва да изпитваме от посетителите и, съдейки по оставеното след тях, да се молим да не се върнат.

Ето например вече от доста години усещам едно такова притеснение, някак си не се чувствувам уютно. Добре, те дойдоха и веднага си заминаха. А ако дойдат отново и им скимне да останат? Защо ли? Защото за тях ние сме като мравки - нищо и никакви същества, които са способни да подминат с безразличие или да стъпчат също толкова лесно. Не можем да се съпротивляваме и дори не разбираме напълно случващото се.

Пикник! Представете си гора, междуселски път, полянка. Автомобилът се отбива от междуселския път на полянката, от автомобила слизат младежи, които свалят бутилки, кошници с храна, момичета, транзистори, фото– и кинокамери… Палят огън, разпъват палатки, пускат музика. А на сутринта си заминават. Зверовете, птиците и насекомите, които цяла нощ с ужас са наблюдавали случилото се, изпълзяват от своите скривалища. И какво виждат? На тревата локва от автомобилно масло, разлят бензин, разхвърлени негодни свещи и маслени филтри. Търкалят се парцали, изгорели крушки, някой е изтървал френски ключ. От протекторите на гумите е останала кал, полепнала от някакво неизвестно блато… е, и, сам разбирате, следи от огъня, огризки от ябълки, обвивки от бонбони, консервени кутии, празни бутилки, нечия носна кърпа, нечие джобно ножче, стари изпокъсани вестници, монети, увяхнали цветя от други поляни…

Братя Стругацки умело успяват да покрият романа си с една пелена от отчаяние и безверие, докато описват събитие, на което хората трябва да се вълнуват и да се радват. Въпреки, че действието на романа продължава няколко години, героите са застинали във времето така, както жителите около Зоната са застинали в района ѝ. Единствената по-тягостно създадена обстановка, която съм срещала бе в друго тяхно произведение - “Времето на дъжда”.

“Пикник край пътя” ни показва, че ние сме просто някакви хора - готови да стъпят на гърба на другия, за да се измъкнат сухи, готови да се молят и да пълзят, за да оцелеят, готови на всичко, но не и да измолят чуждото щастие. Озлобени, жалки и откровени… но хора.

Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!

Много определения могат да се дадат за “Пикник край пътя”, в много поджанрове може да бъде набутан - социална фантастика, антиутопия, философски труд…

Но аз за себе си мога да го определя като много човешки роман, показващ всичките типични за човешкия род слабости - алчност, превзетост, поробване, но също така гледащ и към добрите ни страни на любов, грижа и човеколюбие.

За мен “Пикник край пътя” е крачка към едно по-добро човечество.

Започва плавно със “Заклинание”, “Сиянието на реката” и “Последният разказ”, които мога да нарека подгряващи - не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното.

Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По.

После следва сблъсък с “В началото беше метрото”, “Животинчето”, “Как спасих света, или най-хубавата професия”, “И попита войникът: Кой ме повика?” - тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване.

А след това, ех, завиждам за първата среща с “Извън картината”, “Атентатът” и “Сънувах човешко лице”. Искрено завиждам и се кълна, че ще ги препрочитам.

“Извън картината” умело създава усещането, че самият ти си в разказа. През цялото време имах чувството, че съм вперила поглед в книга на братя Стругацки, а не в български разказ. Разказ за това, което остава в историята и за това какво се крие зад красивата опаковка, разказ за умението да се лъже красиво и как може да се покрие истината с майсторлък.

“Атентатът” пък сбира в алтернативна България витеци, змейове, обикновени хора и светци. Змейовете са се завърнали от Долната земя, помогнали са и са улеснили живота на хората, правейки ги лениви и… неблагодарни - нещо, което светците не могат да простят и се втурват да отмъщават. Змейско-богословски екшън с нотка колобърски съспенс, какво повече да иска човек?

“Сънувах човешко лице” е представител на фантастика, която блести заради сбора от идея, качество и изпълнение от-до. Много човешка и много наболяла в нашия свят, в който важи закона на джунглата. Кратък разказ, който е събрал в себе си цяла вселена от възможности.

А ако това не ви стига, имаме още “Да обичаш Сам Сама”, “Приказка за Юнаци и злодеи” и “Драконът и портокаловият сок”, като последният разказ е откриващата глава от предстоящата “Приказка за магьосници, физици и дракон”.

“Приказка за Юнаци и злодеи” спокойно може да бъде възприемана като алегория за дезинформацията и умението на истински лошите да изкривяват нещата винаги така както е угодно на по-богатия интерес.

“Драконът и портокаловият сок” пък на помня на българска версия на Пратчето-Роулинг, израснала в панелка в “Люлин” - прост език и блестящ хумор. И не случайно не казвам побългарена версия, а българска - защото е равна.

Непростимо е, че едвам успявам да открия пред очите ви айсберга от положителни емоции при сблъсъка ми с “Тринайсетте цвята на дъгата”. От Човешката Библиотека са събрали сериозен сборник с произведения и автори, за които ще се говори още (надявам се и се моля), а книгата може да бъде намерена в електронен и в книжен вариант.

И, вярвайте ми, заслужава си да имате това съкровище.