Така и се озовах на четене в СГХГ, откъдето, напук на ниските си очаквания и въпреки липсата си на вяра, си тръгнах искрено обнадеждена за предстоящо издание от съвременната българска литература.

В същото време, не мога да препоръчам всекиму “Направени от вина” с лекота. Тази книга идва с предупреждение, че дълбае в тежки теми, само част от които домашно физическо и емоционално насилие, (намекнато) вбрачно изнасилване и най-малкото - злоупотреба с алкохол.

Тая книга е от ония тежки за разказване неща дето първо трябва да ги извадите с терапевта, за да започнете да работите по лекуването на травмата.

Като отворена рана, която трябва първо да зарасне преди да се пристъпи към останалото. Първо трябва да спре самобичуването, да се загърби битническото оцеляване и чак тогава идва истинското живеене. Едва когато простиш - на себе си, и на останалите.

Ярко, знойно и недоволно. Жарко, сурово и разливно. Образно, живописно и умело.

Липсваше ми такова писане.

“Отхвърлях ги, отричах правото им да живеят в мен.”

“Направени от вина” е за неразбраната, неизказаната и неназована травма, в която поколения българи не подозират, че живеят, не искат да видят или чието съществуване просто игнорират. За наследените грешки, вини и падения, които като екот ще рикошират в съзнанията и телата на няколко следващи генерации. И там където писането на Георги Господинов още живее в травмата, това на Йоанна Елми гледа към лекуването ѝ и животът след това.

“Яденето и вещите запълват дупката, оставена от липсата на човещина.”

Защото все някое поколение трябва да е последното пренасящо травмата към следващото. Все някое поколение трябва да надскочи себе си и миналото си, за да погледне към и да съгради бъдещето. Все някое поколение трябва да живее заради самия живот, вместо просто да събира спомени за черни дни - като сервизи в долапа - скътани, прибрани и прашасали в очакване някой да ги отвори и да им се усмихне.

“Направени от вина” е книга за капаните на обществото - за насилствено, самоволно или неусетно нанизаните около вратовете на героините примки. За припознаването в майчината или бабината история. За детство пречупено под тежестта на греховете на родителите и юмруците на насилниците.

Има ли българска жена да не познава поне част от тези истории? Да не знае угасналия поглед на жена, чийто мъж се интересува повече от чашката или от мнението на родителите си отколкото от нейното щастие? Има ли такава, която да не е чувала лични истории за шамари и домашно “превъзпитаване”, за насилствено консумиране на съпружеските задължения и вменяването на вина с пречупено през собствената си слабост “ами така е като не го слушаш”?

“Направени от вина” е и за корените и изкореняването, за това какво ни сбира и разделя, за липсващото усещане за уседналост когато си на ново място, защото не си спомняш кога последно си се чувствал у дома си.

Да бъдеш себе си на място, което ти е все още чуждо. Да бъдеш себе си на място, което познаваш до болка. Просто да бъдеш себе си, когато не се дефинираш през нечия чужда липса.

“Той не живееше с нас, но тя никога не му позволи да си отиде.”

“Направени от вина”  е история за това как бъдещето се гради върху призраците на миналото.

Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза “Румо и чудесата в тъмното”(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни - изгълтах.

Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер.

А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга - те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява.

Истината е, че за мен Замония на Валтер Мьорс е еквивалента на Пратчетовия Свят на Диска - Замония е земя чудна - с пишещите дракони философи; с волпертингерите и техният ограден град; с Книгосъзданията!

Валтер Мьорс продължава да тъче историята на Замония пред читателските очи с толкова умение, че е искрена наслада да се чете и отгръща страница след страница - не само заради текста, не - цялото книжно тяло е пиршество. От двете корици, през всяка една илюстрация - наместена, оразмерена и подправена точно както трябва. Личи си, че на предпечата е обърнато много внимание и е отделено много време.

И, въпреки чудните създания, с които е изпълнена, не бих казала, че “Румо & чудесата в тъмното” е детска книга - изпъстрена е с толкова истории за смърт - коя от коя по-брутална, епична или просто кървава - че и г-н Мартин изглежда добродушен писател.

Ще ви посрещнат листовидни паякообразни, родени в кръвта на хиляди воини; всепоглъщащи чудовища, подрънкващи медни воини, съставени от истински човешки части и часовникови механизми и дори един болезнено гениален пълководец, влюбен в уред за мъчения!

Тая книга е маняшка, ако ми позволите да изразя ентусиазма си така. Ще пасне чудесно на тийн-ове в онази буйна възраст, в която уж нищо не ги интересува, но тайничко се вълнуват от тъмата в собствения си свят.

Нека не забравяме и вечната тема за любовта - О, мили Румо, ти се влюби толкова красиво! - сковаващият страх да не бъдеш отхвърлен; безразсъдното геройство, за да спасиш любимата; та дори татуираното ѝ име на бицепса.

Валтер Мьорс подхваща клишетата, усуква ги в своята реалност и ги превръща в удоволствие за сетивата - ирония, сарказъм и умели подигравки изграждат в Замония чрез героите ѝ свят огледален на нашия.

Политика, задкулисни игри, наследствена лудост, наивна смелост и приказни същества - всичко забъркано с толкова хумор, че се усмихвах през цялото време. И когато попаднете във Волпертинг, преминете през Мъгловището или се завърнете в Замония, ще разберете какво имам предвид.

Мьорс пресъздава в света си понятия като комунизъм, монархия, анархия и мафия по толкова елегантен и забавен начин, че чак ти се приисква да се включиш. Горен и Долен свят; грехове и изкупления; любов на живот и смърт; саможертви и отмъщения - Мьорс е Дантето Алигиери и Шекспира на фентъзито, бе!

За мен тази книга е и ще остане пиршество на сетивата.

Тук задължително трябва да бъдат споменати чудесния превод и печат на книгата - пре-крас-ни! Естествено, иска ми се някой ден да видя поредицата за Замония в луксозно издание - с твърди корици - защото все пак 600 страници идват в повече на изданието, колкото и да е добро. Бих си го купила с кеф да ми краси библиотеката.

И нещо последно, което искам да кажа на всички ви - прочетете Румо, бъдете Румо!

Защото ще ви научи да не се страхувате от тъмното. Дори от това вътре във вас.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за тъгата - за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за радостта - за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере.

Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия.

Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от общата картина, че ми е трудно дори да го опиша. Защото това далеч не е само историята на едно семейство, тази на двама любовника или на двете отдалечили се една от друга сестри.

Познато ми е това тихо общуване, този ням вик “Тук съм! Виждам те! Обичам те!” Болезнено усещам скритото “Бъди по-силния, кажи го пръв!” в оставянето на малки, почти незабележими знаци, които само другият може да различи - дума тук, символ там. Не знам дали това може да бъде усетено и разбрано от всички. Или по сестрински ще остане скрито само за изпиталите го.

Далеч съм от мисълта, че “Кажи на вълците, че съм си у дома” ще хареса всекиму, но мен ме докосна истински. Къде със съревнованието между двете сестри, чрез противоборството на характерите им, от самотата на всеки един от индивидите, или през незнайната близост, която могат да изпитат само непознати. И желанието да останеш завинаги в точно един момент, с един човек.

Преизпълнена с усещания - ето така ме остави тази книга. И, пусто да опустее, така се пише!

Защо я харесвам толкова ли? Заради негативното пространство. Защото Брънт не ти казва какви са нещата, не ги рисува на едро и със замах, а напротив - с дребни щрихи, едвам забележимо нанася на платното всеки детайл от историята. А платното си ти.

И знаете ли какво? Позволявам си да я сравня със силата на “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис. Да, два пъти по-кратка, но не по-малко силна или емоционално заредена.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е съкровище от онези, които можеш да намериш в скрина на баба си - отдавна забравен и погребан под куп ненужни вещи. Но един ден, ровейки се в собствената си загуба, го откриваш и, о! баба ти там е скрила детски снимки на теб и сестра ти. Разглеждаш ги бавно, галейки пожълтелите ръбчета, попиваш собствените си спомени за тях - малко замъглени от времето и доста романтизирани от носталгия.

И си спомняш, че в себе си, без значение колко си ядосан на света, имаш обич. Толкова обич, че с нея можеш да захраниш всичките си близки и да ги завиеш с пелена от топли думи.

И тогава, едва тогава, отпускаш юмруците, които досега си свивал от бяс към загубата на най-близкия си. За първи път поемаш дъх с освободени дробове и се усмихваш.

Това беше за мен “Кажи на вълците…” - дъх.

Така че, да, наистина смятам, че това е книга, която трябва да разлистиш - бавничко, в хладни сутрини като настоящите.

И въпреки несломимата ми вяра в електронните книги, да ти препоръчам да си я намериш на хартия.

Да пиша за “Пълноземие” след “Слънце недосегаемо” е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в “Пълноземие” Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в “Слънце”-то.

И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ.

– Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят.

– И колко истини има?

– Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.

Смело твърдя, че на втори прочит, “Пълноземие” не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна.

Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под линия. “Пълноземие” просто е изпипана книга.

Четейки “Пълноземие” нямаше как да се не сетя за “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн с лунните заселници, чуждите (земни) икономически и властови интереси и бунта, който луняните са просто длъжни да започнат за свободата си.

Историята започва след гмурването на Дичо в бурните морски води край Ахтопол. Той се озовава на място, което можем да наречем кръстопът между световете. А преминаването оттам го набутва право във военните действия, развиващи се на Луната в една паралелна на тази, от която идва, вселена.

И дори там, в една България, в която си заслужава да се гордееш, Теллалов разказва без излишна балканска чест и със спокоен шовинизъм за нивата транспорта на футуристична София, роканите на Атанасов и липсата на нужда от антибиотици.

За мен, “Пълноземие” бе като прегръдка с приятел. В търсене на драконче.

П.п. Книгата можете да намерите в Читанка и, при желание, да я заплатите при ЧоБи-тите или, също при тях, да се помолите за хартиено издание от малкото, които са останали.

И искам всеки да я прочете.

Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.

Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.

Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.

Много думи са изписани за “Слънце”-то - предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото…

Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.

Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.

Историята започва от там, където свърши “Пълноземие” - когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп - планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете.

А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват.

И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове, лами и върколаци, Радо е принуден и да откаже любовта на самодива! И само това да беше…

Всичко има! Всичко!

Истината е, че за “Слънце недосегаемо” не се пише лесно. Не и без спокойна обстановка, след като са минали няколко дни от (пре)прочитането, не и без да я отгръщаш и отново да се докосваш на спокойствие до отделни пасажи или стихове. А аз лично, в “Съзвездие Дракон” се кълна до гроб.

И за да не празнодумствам, ето ви малко от яркостта на езика, който създава Теллалов:

В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: “скърцало” - означаващо много неща, които скърцат; “коловрът” - около; “всекин” - общ; “всичкост”, “обратник”, “тукай насам, тамай си там”… хубав глагол - „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни.

“Слънце недосегаемо” е удивителна поради прекалено много причини.

Размахът, с който Теллалов променя, измисля или наставя раси за вселената си - белонци, грамори, фамори, върколаци, самодиви, лами и змейове. Начинът, по който неумолимо преплита митология с фантастика и “философства” чрез змейовете, порицавайки абсурдния човешки стремеж за господство. Умелото перо, с което води действието на три нива - в сегашна България, в Долната земя и отново в България, но през 1989г., като през цялото време звучи напълно в духа на настоящето:

• И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?

Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…

• Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.

• Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?

• Карат умните да мислят вместо тях.

• Как тъй? - учуди се Пагар.

• По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?

И много, много други. Теллалов е намерил разумния начин да дадеш на някого начин за обединение, без допълнително насилие, без натрапване на вяра и без излишни покаяния:

• Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

• То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни - с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

И, ако Блажев твърди, че “Кастинг за месия” е първият български роман от световно ниво, то е само защото не е чел “Слънце недосегаемо”, а тя води с преднина от три години.

Вярно, хартиеният й вариант е тежичък и с дребен шрифт, но пък го има и в електронен формат - нещо, което може да се каже за малко от художествените произведения в България.

Тук трябва да спомена чудесната работа, която са свършили от Човешката Библиотека (ЧоБи) за тетралогията (от цялостна хепталогия) - всички книги могат да бъдат намерени в електронен формат, а “Слънце недосегаемо” и на хартиен. На второ хартиено издание се радва и първата част от поредицата - “Да пробудиш драконче” (за съжаление изчерпано), а вярвайте ми, седят много красиво една до друга в библиотеката ми и се надявам някой ден да ги допълня с “Пълноземие”, “Царска заръка”, “Антиземие”, “Слънцеград” и “Ние сме зората”, кое от кое по-чакано.

Всички излезли досега Теллалови книги от поредицата “Драконче” могат да бъдат намерени на сайта на ЧоБи или в Читанка, като вие решавате дали и колко да платите по един от 5-те начина посочени там. А аз смятам да си предплатя и следващата му книга.

Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.

В “Слънце недосегаемо” имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място - да летим високо и да пребъдем…

Със хартиения вариант на “Слънце”-то се сдобих през 2009-та - случайно влизайки в една пловдивска книжарница невинно попитах за нея, очаквайки никой да не я е чувал (вече имах злощастен опит с “Да пробудиш драконче” - прочетена още от първото издание на “Квазар”).

Удивлението ми бе голямо - ето, че я държах в ръцете си, а когато я отворих и започнах да чета, вече знаех, че това е Любов.

Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… - Крилан махна горчиво с лапа. - Или съдбата си, каквато и да е тя…

Така и любовта ми към “Слънце”-то не се дели на две и не изчезва.

А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:

• С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

“Слънце недосегаемо” е огледало на света ни - с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.

“Слънце недосегаемо” е много змейска книга, писана за хора - да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.

Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.

Защото не знаем дали такъв ще има…

Нещо лично към Николай Теллалов - Лети високо! Небето помни.

П.п. Свободните интерпретации за надписа на корицата също ще са интересни на по-пипкавите сред вас, на които им се занимава да го разгадават.

На сайта на автора могат да се намерят и други негови неща - романи, разкази, че дори и идеи за бъдещи творби. Посетете го. Прочетете го.

Подредили се “като за снимка”, хванали се “под ручка”, всичките са с дълги поли, престилки и забрадки. Няма сутиен, няма нищо, дори няма много зъби - а са се захилили като пача на витрина - абе, кой се хили от корицата на албума си?

Обаче, идиотско нещо, против волята си и ти им се усмихваш в отговор. Просто нечувано.

Когато Мила  каза, че със Зори кълнат, че книгата ще ми хареса, нямаше как да не им повярвам и се гмурнах в “Животът според Любка”, изпълнена с очаквания. Очаквания, която книгата напълно оправда.

От “Животът според Любка” струи толкова хумор, че буквално съм се смяла през 2-3 страници и знам, че тази книга попада в графата за препрочитане.

“Животът според Любка” разказва историята на турнето на Планинските баби - колектив от възрастни жени, пеещи на един глас - а едновременно с това и тази на мениджъра им Бъз Уекслър - акула от шоу бизнеса с огнена коса и още по-ярък нрав.

Тя е разказ за това какво се случва, когато един неуморен циник срещне позитивизма и наивната простота на Балканите. Разказва за този неминуем сблъсък на идеи и очаквания от и за живота, който променя всеки от участниците.

И така, запознайте се с Планинските баби - Любка, Станка, Кичка, Дора и Цвета - личности от колоритна нагоре. Една баба на мутра, една клептоманка, една търпяща домашно насилие, една беззъба и една, която ще промени живота на Бъз.

Запознайте се и с Олга Илиевска - преводачката от/към английски, пишеща почти пунктуално докладни тип ДС за случващото се по време на турнето.

• Имате си преводачка.
• Има си Олга.
• Не я ли бива? Уволни я. не мога да причиня такова нещо на Олга. Тя е ценна придобивка. Касапи английският език така, че и долар на дума да плащаш на някой друг, пак няма да се забавляваш толкова. В края на краищата, все някой трябва да завърши последен в класа, по дяволите!

И най-вече, запознайте се с Бъз Уекслър - жената, която ще излезе най-променена от потопа от балкански чувства, развихрил се между Хийтроу и Планинец.

Знаете ли, дори няма нужда да продължавам да ви повтарям колко е велика тая книга, само ще подплатя мнението си с цитати.

Стоя отстрани на сцената до Цвета и внезапно усещам в нея някаква промяна. Като химична реакция. Ксанакс плюс ракия, плюс време - резултатът е движение напред.

“Животът според Любка” е книга за музиката, за сблъсъка на цивилизации и за обогатяването им една от друга. Прекрасна книга, за която преводът несъмнено е изиграл голяма роля.

Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в своето си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както да захапеш зряла ароматна круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.

Ама да знаете, че тая дума ‘лезбийки’ на 295-та страница ми извади очите.

Сега си пуснете народна песен по избор, затворете очи и си спомнете, че животът е хубав.

За пръв път прочетох “Пикник край пътя” преди близо десетина години, а самият роман е писан около 30 години преди това. Представете си сега как роман писан преди повече от 40 години все още има силата да разтърсва ума с прозренията си и безпогрешно да чертае облика на обществото ни. Представете си силата на роман, по който дори Тарковски прави филм.

Малко за сюжета: Редрик Шухарт е сталкер. А сталкерът - това е контрабандист от Зоната на извънземно посещение - едно от петте места, на които могат да бъдат намерени зарязани от посетителите артефакти. Зоната е опасно място, където дебнат десетки познати и непознати опасности, но пък и лежат богатства - сред “месомелачката” и “пачата на вещицата” се въргалят “инакви”, “празнотии” и “черни капки”. Сталкерът рискува здравето и живота си за “зеленички”, а Зоната не пуска никого жив, без да си плати.

Пусна ме Зоната. Пусна ме подлата. Мръсница. Жив съм. Новаците не могат да разберат това. Никой освен сталкера не може да го разбере. И по бузите ми текат сълзи — от алкохола ли, от друго ли, не знам.

Братя Стругацки успяват да достигнат до страха, който трябва да изпитваме от посетителите и, съдейки по оставеното след тях, да се молим да не се върнат.

Ето например вече от доста години усещам едно такова притеснение, някак си не се чувствувам уютно. Добре, те дойдоха и веднага си заминаха. А ако дойдат отново и им скимне да останат? Защо ли? Защото за тях ние сме като мравки - нищо и никакви същества, които са способни да подминат с безразличие или да стъпчат също толкова лесно. Не можем да се съпротивляваме и дори не разбираме напълно случващото се.

Пикник! Представете си гора, междуселски път, полянка. Автомобилът се отбива от междуселския път на полянката, от автомобила слизат младежи, които свалят бутилки, кошници с храна, момичета, транзистори, фото– и кинокамери… Палят огън, разпъват палатки, пускат музика. А на сутринта си заминават. Зверовете, птиците и насекомите, които цяла нощ с ужас са наблюдавали случилото се, изпълзяват от своите скривалища. И какво виждат? На тревата локва от автомобилно масло, разлят бензин, разхвърлени негодни свещи и маслени филтри. Търкалят се парцали, изгорели крушки, някой е изтървал френски ключ. От протекторите на гумите е останала кал, полепнала от някакво неизвестно блато… е, и, сам разбирате, следи от огъня, огризки от ябълки, обвивки от бонбони, консервени кутии, празни бутилки, нечия носна кърпа, нечие джобно ножче, стари изпокъсани вестници, монети, увяхнали цветя от други поляни…

Братя Стругацки умело успяват да покрият романа си с една пелена от отчаяние и безверие, докато описват събитие, на което хората трябва да се вълнуват и да се радват. Въпреки, че действието на романа продължава няколко години, героите са застинали във времето така, както жителите около Зоната са застинали в района ѝ. Единствената по-тягостно създадена обстановка, която съм срещала бе в друго тяхно произведение - “Времето на дъжда”.

“Пикник край пътя” ни показва, че ние сме просто някакви хора - готови да стъпят на гърба на другия, за да се измъкнат сухи, готови да се молят и да пълзят, за да оцелеят, готови на всичко, но не и да измолят чуждото щастие. Озлобени, жалки и откровени… но хора.

Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!

Много определения могат да се дадат за “Пикник край пътя”, в много поджанрове може да бъде набутан - социална фантастика, антиутопия, философски труд…

Но аз за себе си мога да го определя като много човешки роман, показващ всичките типични за човешкия род слабости - алчност, превзетост, поробване, но също така гледащ и към добрите ни страни на любов, грижа и човеколюбие.

За мен “Пикник край пътя” е крачка към едно по-добро човечество.

Джак е на прясно навършени пет години. Той живее в Стая. В Стая има Телевизор, Вана, Маса и още малко на брой единични предмети.

Джак не знае, че в Телевизор вижда свят извън Стая Джак не е излизал от нея. “Стая” първоначално звучи малко наивно заради Джак, който си има само Мам и своите въпроси.

Книгата е малко обсебваща и клаустрофобична - една стая, трима герои и еднообразието на деня. Докато един ден токът не спира и Мам се вижда принудена да обясни на своя син, че има и друг свят навън. Защото само от това зависи съществуването им.

Трудно се говори за “Стая” без да се издаде част от сюжета й, именно защото засяга наболял в целия свят проблем - отвличането и насилственото задържане (най-вече) на жени.

Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете.

Книгата се заиграва с любопитството на читателя, а аз лично имах нуждата да знам, че ще има хепиенд, за да мога да я чета спокойно в първата й част. Всичко е толкова завоалирано, че на моменти се плесваш по челото и си казваш “ама те са… ама…” И, ако можете да преглътнете първата част, ще се радвате искрено на втората.

Очарователен е начина, по който е написан и преведен детския език на Джак и най-вече словоформите, които е принуден да си измисля, защото не е чувал глаголите спрегнати като за съществуващи други хора. Книгата е писана с много мислене и разбиране за това колко чуден е света навън, ако не си го виждал досега и колко труден е контактът с хора различни от единствената ти близка душа.

“Стая” на Ема Донахю е сравнима с “Прекрасен нов свят” на Олдъс Хъксли в прочита на един изкривен и побъркан 21-ви век. Век, в който правото на лично спокойствие е преекспонирано до възможността седем години да криеш нечие отвличане и никой да не се заинтересува какво се крие в задния ти двор.

Джак, от своя страна, е малкият куриер на доброто възпитание и искрената почуда от лицемерието в един свят, в който учтивостта е само предтекст, а хората не оценяват свободата си. Джак е свикнал да има малко и умее да бъде благодарен на много-то.

Любимото ми в Навън е прозорецът. Всеки път е различен.

Книгата е разказ от лицето на Джак, а самият той научен да бъде пестелив, се чувства пришълец в един консуматорски свят:

Има много и всякакви неща в света, но всичко струва пари, дори ненужните неща. Например мъжът преди нас в супермаркета купува нещо в кутия, разкъсва я и я хвърля в боклука веднага. Малките картички с номера навсякъде се наричат лотария, идиотите си ги купуват с надеждата да се омагьосат и да станат милионери.

За мен “Стая” остава книга-урок, която ще препрочитам.

“Богът на дребните неща” е лична среща с едно измъчвано от собствената си кастова система общество - историята на няколко непозволени влюбвания, на незаконни посегателства над духа и телата на беззащитните деца и възрастни и не на последно място литературно въплъщение на Индия - красива и нежна, изписана и жестока, вълнуваща и равнодушна. “Богът…” не може да бъде разказана, тя трябва да бъде самопрочетена и преживяна.

Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал. Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.

Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани и пулаи (между които и дядото на Велута - Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни.

Но не минало време и осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.

Не може да се пише и говори за “Богът на дребните неща” без да се има предвид, че това е книга за Индия. Не красивата и туристическа Индия, потопена в цветните си карнавали, а онази с белязалите я прашни сухи пътища, класови различия и наболяло за промяна отчаяние:

Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение.

Защото “Богът на дребните неща” единствена може да посади малайаламската пустош за сърцето във вашето. А в съчетание с “Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс влюбването ви в Индия ще прерасне в едно по-дълбоко разбиране на тази страна, в която не всеки може да си позволи да обича, макар самата тя да е люлката на Законите на Любовта.

С не по-малко основание може да се твърди, че всъщност всичко това е започнало преди хиляди години. Дълго преди да дойдат марксистите. Преди британците да презвемат Малабар, преди холандското господство, преди пристигането на Васко да Гама, преди завладяването на Каликут от Заморин. Преди тримата сирийски епископи в пурпурни одежди, убити от португалците, да бъдат намерени в морето с морски змии, завити на кълбо върху гърдите им и със стриди, оплетени в рошавите им бради. Може да се твърди, че всичко е започнало преди християнството да пристигне в една лодка и да се просмуче в Керала като чай от чаена торбичка.

Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите на Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.

И колко.

“Богът на дребните неща” е изключително нежна, написана с усещане и разбиране полубиографична книга - семейна история и в същото време - огледало на времето си. Тя е един от романите събрали в себе си целия свят на един човек, книга толкова достатъчна, че няма подобна на себе си.

“Богът на дребните неща” е недефинируема. И за пръв път мога да изчерпя мнението си за книга с едно от изреченията на задната корица, а именно - “Никоя друга история няма да бъде разказана сякаш е единствената на света.”

И все пак, ако ми се наложи да определя книгата с една дума, то тя би била нежна. Ако тази история беше предмет, щеше да ме е страх да я докосна от страх да не се счупи в крехкостта си. Тя е книга-завръщане-у-дома и урок по непозволености.

Пълна е с прекрасни аналогии и красиви метафори - цяло изкуство е да се пише и превежда така. А това литературно съвършенство  дължим на прекрасния превод на Леда Милева.

Книгата е изключително нежно написана, направо изпипана, недокосваема…

Разказ за любовта, която дава и смъртта, която отнема.

Кой беше този?

Кой би могъл да бъде?

Богът на Загубата.

Богът на Дребните неща.

Богът с настръхналата кожа и Внезапните усмивки.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.

Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си естество.

Та кой книгофил не би искал да попадне на място, където се организират литературни екскурзии, където всяка вечер има литературни четения, където книги се обсъждат на всяка крачка, а не само на онази странна маса в заведението, където сме се събрали книгофрениците и се палим от това кои автори са се изложили с последната си книга.

Местех се от витрина на витрина, зяпах присъстващите, които се събираха около пращящите камини с чаени и винени чаши в ръце, усмихнати, разговарящи, радостни. Наистина ли трябваше да ги изоставя и да отида на тромпонния концерт?

Когато Христо Блажев Книголандски ми писа, че е намерил следващата ми любима книга вероятно дори не подозираше колко е прав не само от литературна гледна точка, но и от полиграфска. Та аз прекарах първите няколко минути насаме с тази книга само разгръщайки я в блажено наслаждение на илюстрациите.

Едва ли има книголюбец, който не би я разгръщал с детски ентусиазъм.

“Градът на сънуващите книги” ще ви срещне със Змей Митоблудни - най-наивният змей във Вселената, честно! Тоя е по-доверчив и от мен, а аз съм срам за змейското съсловие. Той отива в Книговището - града, в който писателите пробиват или умират в забвение. Опитва се да намери автора на един гениален ръкопис написан с толкова майсторство, че те кара да се откажеш от писането, неспособен да постигнеш това съвършенство.

Змей Митоблудни с детско доверие се набутва в най-тъмните места на Книговището - Отровната улица на наемните литературни критици и на няколко пъти едвам се измъква от смъртта.

Забавното е, че книгата на Валтер Мьорс е толкова добра, че може да бъде разглеждана именно като ръкописа, който държи Митоблудни в лапите си - с четенето й в мен залиня желанието да пиша каквото и да било, бидейки неспособна да пресъздам толкова дълбок свят, такава книга-обобщение и такава наслада за сетивата.

• Как днешните отговори биха могли да са в толкова стара книга?
• Отговорите на всички днешни въпроси са в старите книги.

“Градът на сънуващите книги” събира в страниците си канибализъм, стихоплетства, предателства и обрати, съчетани с голямо количество ужасни истории, разказани с толкова финес, че поглъщането на стъклени остриета до смърт ти се струва почти романтично. Тя е от книгите, които те карат да спираш да четеш и да повдигаш поглед с репликата “А стига бе!”, да псуваш развеселено от кеф и дори да джунгръцваш с удоволствие. А само колко прекрасно нещо е ормингът!

“Градът на сънуващите книги” се чете с усмивка на уста - тя съживява духа и е MustHave за всеки, който обича книгите. И макар да е по-скоро книга за възрастни, тя е и чудесна приказка за деца. Само имайте предвид, че ще следят историята и винаги ще искат да почетат още малко.

Да не говорим, че ще ви срещне с най-сладките същества във Вселената на литературните герои - Книгосъзданията. Ако сте мислили миниъните от “Аз, проклетникът” за такива, вече спокойно можете да ги сложите на второ място.

Валтер Мьорс така осмива настоящото положение в книгоиздателския и писателския бизнес, че за тези, които са чували това-онова звучат толкова близко думите:

Хубавата литература рядко се оценява навреме. Най-добрите творци умират бедни.

Посредствените обаче печелят пари! Винаги е било така.

Като агент какво ще получа аз от един гений, който ще бъде открит чак следващото столетие?

Дотогава ще съм умрял. Реално, аз имам нужда само от успешни некадърници!

И за пръв път виждам толкова просто порицание за нежеланието да се учи наизуст любим автор или дори цитат:

• Всъщност защо го правите?-изплъзна ми се от устата.
• Кое?
• Да учите наизуст? Голго ме погледна неразбиращо.
• Не това е въпросът. Въпросът е защо всички останали не го правят.

Не помня откога не съм писала толкова бележки по гърба на книгата, че той да не ми стигне и да се прехвърля на първата корица.*

И е факт, че не исках да пиша ревю на тази книга, а просто да можех да я прочета отново за първи път. За което ви завиждам и страшно много искам да видя и останалите книги от поредицата за Замония на български език. Няма морални или неморални книги. Има само добре или лошо написани книги.

А това е една змейски опустошително добра книга!

Само една малка забележка - веднъж Колофоний е преведен в две поредни страници и като Дъждосиянието, и като Противисиянието. Предполагам малко недоглеждане при превода или пък грешка в оригинала(regen/gegen?).

*Книгата предварително бе опакована в бяла хартия. Никакви книги и литературни герои не са пострадали за целите на това ревю.