Истината е, че живеем във времена, в които на журналисти се забранява да пишат по неудобни някому теми и биват заплашвани, ако си позволят своеволието да мислят и пишат свободно. Истината е, че имаме нужда да си припомним миналото, за да си дадем ясна представа за това какво е настоящето.

Историята, която Христо Карастоянов е написал ще ви потопи директно в онова време на съмнителни идеали и още по-съмнителна правота на закона. Във времето, когато хората е трябвало да бъдат силни не просто, за да преминат през живота си, но и да оставят значима следа от себе си. Във времена на безразсъдна смелост и нулева грижа за последствията.

От прочутите софийски адвокати кой вдигал ръце и викал: „Не, недей, не ми докарвай беля на главата!“, кой бил вече в затвора, кой направо се криел, като го види, та затуй със защитата се захванал един Стефан, Стефан Рашенов, който тъкмо бил пристигнал чак от Русе и пишел чат-пат по вестниците и списанията под името Станимир Лилянов. Този Стефан бил разумен човек и като го чул каква реч се готвел да дръпне поетът в съда, му рекъл да я кара по-кротко. „Виж сега – казал. – По-добре вземи да се разболееш, Милев! Сериозно ти казвам. Разболявай се, скрий се някъде да пишеш, а аз с твоето медицинско ще се опитам да отложа делото с някой и друг месец. Пък дотогава я камилата, я камиларят…“ Поетът светкавично отвърнал, че тая няма да я бъде и че ако още веднъж му го предложел това – отказвал се от услугите му! „Сега ще се борим, мамка им кретенска! – изсумтял и запалил друга цигара. – Песните – казал – ще ги пишем после.

Главните герои на „Една и съща нощ“ са Гео Милев и Шейтанов, но истината е, че за историята не по-малка роля играе и съпругата на Милев - Милица. Една всеотдайна и смела жена, раздала себе си, за да се справи с последвалите смъртта на Гео трудни години.

Суровите времена създават сурови хора, а тя е тази, която успява да намери силите да отгледа двете си дъщери без повторен брак и да им даде образованието, благодарение на което поколенията да се радват на хубавите преводи и поезията на Леда Милева.

Ще ми се тази книга да бъде прочетена от учениците, на които поемата „Септември“ тепърва предстои.

Възможността да се потопят в това време, така умело пресъздадено от Христо Карастоянов ще ги накара да погледнат на произведението от ъгъла на участници в събитията и да почувстват болката на онеправданите.

И, малко или много, да проумеят гения на Гео Милев, а защо не и да усетят влиянието, което е оказал над литературата - авторска и преводна - в България.

Ибрикчии! – изругал. – Блюдолизци, угодници, политически държанки, услужливци, подмазвачи и най-обикновени мерзавци! Да живей флиртът по булевард „Цар Освободител“, гъвкаво-гръбначният кариеризъм и белите дантелени валентинки на стратиевци и стубеловци! И така – додето всички престанат да мислят със собствените си глави. И да викат: това е така, защото тъй го пише в „Слово“, „Мир“ и „Златорог“…

Народ стадо, туй им нужно на мракобесите… Не му казвайте истината – така ще му е по-лесно да лъже. Въобще, сатрапът без цензура е едно нищо. На тиранията майката ѝ е цензурата.

„Една и съща нощ“ и един вечерен разговор за съвременните български поети ми дадоха усещането за огромната загуба, която е претърпяла българската поезия със загубата на дори един от онова поколение.

И се запитах колко от сегашните ще останат в историята. Колко ще наредят имената си до тези на Милев, Шейтанов, Страшимиров и Ламар?

Надявам се да се намерят такива. И то много.

===

Знаете ли, затваряйки книгата, смело мога да заявя, че скоро не съм преживявала подобно приключение. А знаейки, че е едва първата част от трилогия, вече искам още. Още!

„Захранване“ проследява проследява журналистическият възход на блогърите Джорджия Мейсън, позната като Джордж, и брат й – Шон. Блогъри във време, в което да си честен с читателите си и да си готов да заложиш живота си, за да им дадеш истината, не е въпрос на журналистическо образование, а на призвание. Трябва да започна отдалече - близо 25 години преди началото на действието в книгата,- за да разберете какво означава да си блогър.

В началото на епидемията Келис-Амбърлий, която кара хората да зомбясват, конвенционалните медии нямат топките, за да се изправят пред обществото и да заявят колко е тежка ситуацията. Тогава начело на съпротивата срещу масовата дезинформация заставят блогърите – хората, готови да споделят опита си в момента, в който имат нова полезна информация. На техните опит и трупове лежат познанията за това, кое работи и кое – не, в борбата със зомбитата.

“Истинските” медии са били ограничени от правилата и регулациите докато в същото време блогърите нямали никакво друго ограничение освен скоростта, с която успявали да записват мислите си.

Ние първи сме съобщили, че обявени за починали хора са започнали да се надигат и да хапват от своите роднини. Ние сме се изправили и сме заявили “да, има зомбита и да, те убиват хора”, докато в същото време останалата част от света все още е била заета с изумителния екотерористичен акт, при който в атмосферата е бил освободен непреминал през съответните изпитания “лек за обикновена настинка”. Ние сме давали съвети за самозащита, когато всичко останали едва-едва са започвали да признават, че може би има проблем.

По улиците са умирали хора, докато телевизионните водещи са подхвърляли шеги, че някои хора приемат любимите си филми на ужасите прекалено сериозно."

Интернет променя правилата на играта. Ако те няма онлайн, не съществуваш. Ако блогърите не смятат, че си стока – ти си политически мъртъв. Ако играта загрубее – загрубява наистина.

Затова  и именно Джордж и Шон, допълнени от романистката си Бъфи, се оказват заплаха насред кашата на една наглед проста президентска кампания. И когато тънкият лед  се пропуква и (политически) зомбита започнат да ги преследват, може би е прекалено късно, за да бягат за спасение.

Светът от 2040-та година е свят, в който трябва да си готов да изоставиш близките си, ако собственият ти живот зависи от това. Свят, в който трябва да си способен да теглиш куршум в главата на роднина или приятел, ако самият той ти е скъп. Свят, в който изтръпваш всеки път, когато си правиш кръвна проба, минаваш през гласово разпознаване или си вземаш поредния душ с белина.

Това, което най-много харесах в книгата на Мира Грант е умението на героите й да запазват човешкото в себе си, включително онзи жизнено важен хумор за тежките ситуации, в които той е единственото, което ги спасява от стреса на вечната опасност от инфекция.

„Захранване“ е забавна, леко и умело поднесена история за близостта в един свят, в който не можеш да си позволиш да си близък с никого. Всички носят вируса и никой не е застрахован.

Книгата е много далеч от “Z-та световна война”, където отделните разкази на очевидци трябваше да изградят обща картина. Тук имаме разказ от първо лице. От името на блогър-новинар. А това значи: искрен, отговорен и обективен.

“В рамките на няколко години след Възкресението блогърската общност се е разделила на настоящите си клонове, като реакция на нарастващите постъпления в редиците си и промените в обществото. Имаме си новинарите, които докладват фактите, без да ги оцветяват с мнение, поне доколкото ни е по силите, а така също и нашите братовчеди стюартите, съобщаващи мнението си съгласно фактите. Ървините излизат навън и държат опасността за опашката, за да дадат поне някакви поводи за вълнение на населението, живеещо относително затворено в домовете си, докато в същото време техните по-спокойни противоположности, лелките, споделят истории от живота си, рецепти и други дреболии, за да вдъхват на хората усещане за щастие и комфорт. И, разбира се - романистите, които пълнят онлайн-света с поезия, разкази и фантазии.”

Не е случайна наградата „Хюго“, това ще ви кажа. И, ако по някое време в книгата ви се иска да крещите „Не! Не! Не, това не биваше да се случва!“, да знаете, че това беше и моята реакция.

Великолепно изпълнение от страна на Мира Грант относно захранването с информация в свят, в който можеш да се довериш някому само на база доказаните му име и професионализъм. Прекрасна разработка на тема “блогърите и мястото им в света днес”. И не на последно място - книга, чиито продължения - “Deadline” и “Blackout” - ще чакам с нетърпение.

Освен всичко останало, искам да отбележа прекрасната корица, която обхваща всичко най-важно от книгата - постоянният поток информация, възможно най-бързото информиране на читателя и, разбира се, кръвта, с която се изкупува всичко това.

Вярвам, че не всеки може да усети силата на разказите, но тези които успеят, ще се молят за спасение. Потъваш, бе, потъваш! Давиш се в Ада на тези хора!

Напълно преднамерено използвам хора, а не герои, защото Петър Делчев така добре е уловил трептенията на сърцата им, така е описал действията и подбудите им, че се питаш колко ли време е прекарал умислен как точно да го напише, за да вплете живота им в твоя.

Тя таеше чувството си на вина, че никога не е казала, каквото трябваше да се каже, че никога не е направила каквото трябваше да се направи, че не е могла да даде това, което смътно долавяше, че би трябвало да дава на детето си. Напразни бяха страховете й, защото Добри бе мечтал майка му да го погали, да го прегърне, та поне малко да не се чувства нежеланият плод на младежкото й прелюбодеяние, а момчето на мама.

Така живееха двамата - с голяма любов един към друг, която бе безполезна и ялова, защото бе несподелена. С подобна любов черното в душата се храни по-добре, отколкото с омраза. Мразещият се измерва с омразния и взима поне неговата стойност в собствените си очи, а несподелената обич постепенно отнема от стойността на човека, докато бурените на безразличието задушат и последния му порив за живот и щастие.

Ако нямате душа дива и крещяща, по балкански тупаща се в гърдите, издишаща огън и хранеща се с плам, не захващайте тези разкази.

Защото Петър Делчев умее да разказва кървавите истории като лични и да вади от световното минало неочаквано пълнокръвни истории, за да изгради всеки един от героите си подобаващо.

Делчев разказва за едни сурови времена, в които само суровите хора са оцелявали, а тъжната приказка за Балкана се е писала само с кръвта на умрелите.

“Пекина могила”, “Гяур баир” и “Ангелина войвода” ще останат завинаги в сърцето ми заради начина по който очите ми пареха от сълзи и едноременно смях ме напушваше от майсторството, с което са написани.

За какво бихте продали душата си?

За какво бихте тръгнали на отмъщение, за което знаете, че няма да ви донесе мир?

За какво бихте живели и за какво бихте умрели?

Питали ли сте се? Запитайте се.

Странни бяха гяурите - от векове своя войска нямаха, а в битка влизаха като опитни войскари, за долни роби ги брояха, а за едната чест живота си залагаха, за злато ламтяха, а го пилееха с лека ръка, свое царство не помнеха, а царски имена носеха, нехаеха за своя Христос, но не сменяха вярата си.

Искам да напиша и няколко думи за “Канадецът” - бонус-разказът в сборното издание.

След “Клетвата” и “Майката”, да прочета “Канадецът” беше като среща със стар приятел. Да продължиш две прекрасно разказани линии с трета такава… ех… не си бях мечтала да се случи.

Делчев, покорно благодаря за всичко.

Започва плавно със “Заклинание”, “Сиянието на реката” и “Последният разказ”, които мога да нарека подгряващи - не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното.

Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По.

После следва сблъсък с “В началото беше метрото”, “Животинчето”, “Как спасих света, или най-хубавата професия”, “И попита войникът: Кой ме повика?” - тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване.

А след това, ех, завиждам за първата среща с “Извън картината”, “Атентатът” и “Сънувах човешко лице”. Искрено завиждам и се кълна, че ще ги препрочитам.

“Извън картината” умело създава усещането, че самият ти си в разказа. През цялото време имах чувството, че съм вперила поглед в книга на братя Стругацки, а не в български разказ. Разказ за това, което остава в историята и за това какво се крие зад красивата опаковка, разказ за умението да се лъже красиво и как може да се покрие истината с майсторлък.

“Атентатът” пък сбира в алтернативна България витеци, змейове, обикновени хора и светци. Змейовете са се завърнали от Долната земя, помогнали са и са улеснили живота на хората, правейки ги лениви и… неблагодарни - нещо, което светците не могат да простят и се втурват да отмъщават. Змейско-богословски екшън с нотка колобърски съспенс, какво повече да иска човек?

“Сънувах човешко лице” е представител на фантастика, която блести заради сбора от идея, качество и изпълнение от-до. Много човешка и много наболяла в нашия свят, в който важи закона на джунглата. Кратък разказ, който е събрал в себе си цяла вселена от възможности.

А ако това не ви стига, имаме още “Да обичаш Сам Сама”, “Приказка за Юнаци и злодеи” и “Драконът и портокаловият сок”, като последният разказ е откриващата глава от предстоящата “Приказка за магьосници, физици и дракон”.

“Приказка за Юнаци и злодеи” спокойно може да бъде възприемана като алегория за дезинформацията и умението на истински лошите да изкривяват нещата винаги така както е угодно на по-богатия интерес.

“Драконът и портокаловият сок” пък на помня на българска версия на Пратчето-Роулинг, израснала в панелка в “Люлин” - прост език и блестящ хумор. И не случайно не казвам побългарена версия, а българска - защото е равна.

Непростимо е, че едвам успявам да открия пред очите ви айсберга от положителни емоции при сблъсъка ми с “Тринайсетте цвята на дъгата”. От Човешката Библиотека са събрали сериозен сборник с произведения и автори, за които ще се говори още (надявам се и се моля), а книгата може да бъде намерена в електронен и в книжен вариант.

И, вярвайте ми, заслужава си да имате това съкровище.

Това е само част от думите, които мога да употребя за прекрасните „Трънски разкази“, в които Петър Делчев сам не пести цветния си език и с майсторство заплита разказите си с талант. Талант, който говори сам за себе си. Делчев разказва историите на сурови мъже в едни сурови времена на едно още по-сурово място - Трънския балкан. Там планината е сурова, такива трябва да са и хората и, докато природата не им прощава, то миналото дори иска кървавия си дан.

„Трънски разкази“ е книга за вечната спътница на човешкия живот - смъртта.

На тялото, на душата и на Трънския балкан. Знаете ли какво значи за сборник разкази да няма дори един слаб разказ?

(Макар „Астралиеца“ да ми се видя вмъкнат, ей така, за да покаже, че трънчани са проклети от петите до главата.)

Знаете ли какво значи очите ми да се насълзят от бурята предизвикана в душата ми? (Вмъкна се в душата ми тоя човек и я обърна с опакото навън. Накара ме да си припомня колко прибързано умеем да се съдим, а не бива.)

Знаете ли какво значи да се вживееш във време и на място, където “Селото криво-ляво умее да преглъща майчино чернило, но сирашката попара за дълго горчи и присяда”? Където волята за живот е единственото, което имаш? По себе си знам, че когато ми се прииска нечие писано слово да е мое, то е по-силно от настоящето.

С такова слово се сблъсках, зачитайки „Трънски разкази“.

Сякаш се засилих с удоволствие по прашния баир, надбягвайки вятъра, спънах се в готовите да ме разкъсат разкази и ожулих дланите си до кръв при сблъсъка с напечената пръст.

Точно това ми се случи - затичах се с разказите на Петър Делчев и се блъснах в непоклатима стена изплетена от думи. С разказите на Петър Делчев се хванах на вълчето хоро и не го напуснах до последната страница. Заживях с болките на героите, молейки се, проклинайки и ядосвайки се на суровата им съдба. Кълнях и се надявах.

Надявах се на чудо, каквото Трънския блакан не е виждал и не ще види.

По-голямо чудо от това 100 страници да ме разбъркат така отвътре и да ме възхитят с изпипаността си, не ми се бе случвало скоро. Надявам се да се повтаря.