“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за тъгата - за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за радостта - за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере.

Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия.

Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от общата картина, че ми е трудно дори да го опиша. Защото това далеч не е само историята на едно семейство, тази на двама любовника или на двете отдалечили се една от друга сестри.

Познато ми е това тихо общуване, този ням вик “Тук съм! Виждам те! Обичам те!” Болезнено усещам скритото “Бъди по-силния, кажи го пръв!” в оставянето на малки, почти незабележими знаци, които само другият може да различи - дума тук, символ там. Не знам дали това може да бъде усетено и разбрано от всички. Или по сестрински ще остане скрито само за изпиталите го.

Далеч съм от мисълта, че “Кажи на вълците, че съм си у дома” ще хареса всекиму, но мен ме докосна истински. Къде със съревнованието между двете сестри, чрез противоборството на характерите им, от самотата на всеки един от индивидите, или през незнайната близост, която могат да изпитат само непознати. И желанието да останеш завинаги в точно един момент, с един човек.

Преизпълнена с усещания - ето така ме остави тази книга. И, пусто да опустее, така се пише!

Защо я харесвам толкова ли? Заради негативното пространство. Защото Брънт не ти казва какви са нещата, не ги рисува на едро и със замах, а напротив - с дребни щрихи, едвам забележимо нанася на платното всеки детайл от историята. А платното си ти.

И знаете ли какво? Позволявам си да я сравня със силата на “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис. Да, два пъти по-кратка, но не по-малко силна или емоционално заредена.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е съкровище от онези, които можеш да намериш в скрина на баба си - отдавна забравен и погребан под куп ненужни вещи. Но един ден, ровейки се в собствената си загуба, го откриваш и, о! баба ти там е скрила детски снимки на теб и сестра ти. Разглеждаш ги бавно, галейки пожълтелите ръбчета, попиваш собствените си спомени за тях - малко замъглени от времето и доста романтизирани от носталгия.

И си спомняш, че в себе си, без значение колко си ядосан на света, имаш обич. Толкова обич, че с нея можеш да захраниш всичките си близки и да ги завиеш с пелена от топли думи.

И тогава, едва тогава, отпускаш юмруците, които досега си свивал от бяс към загубата на най-близкия си. За първи път поемаш дъх с освободени дробове и се усмихваш.

Това беше за мен “Кажи на вълците…” - дъх.

Така че, да, наистина смятам, че това е книга, която трябва да разлистиш - бавничко, в хладни сутрини като настоящите.

И въпреки несломимата ми вяра в електронните книги, да ти препоръчам да си я намериш на хартия.

Джак е на прясно навършени пет години. Той живее в Стая. В Стая има Телевизор, Вана, Маса и още малко на брой единични предмети.

Джак не знае, че в Телевизор вижда свят извън Стая Джак не е излизал от нея. “Стая” първоначално звучи малко наивно заради Джак, който си има само Мам и своите въпроси.

Книгата е малко обсебваща и клаустрофобична - една стая, трима герои и еднообразието на деня. Докато един ден токът не спира и Мам се вижда принудена да обясни на своя син, че има и друг свят навън. Защото само от това зависи съществуването им.

Трудно се говори за “Стая” без да се издаде част от сюжета й, именно защото засяга наболял в целия свят проблем - отвличането и насилственото задържане (най-вече) на жени.

Ние сме като хора в книга, която той на никого няма да даде да прочете.

Книгата се заиграва с любопитството на читателя, а аз лично имах нуждата да знам, че ще има хепиенд, за да мога да я чета спокойно в първата й част. Всичко е толкова завоалирано, че на моменти се плесваш по челото и си казваш “ама те са… ама…” И, ако можете да преглътнете първата част, ще се радвате искрено на втората.

Очарователен е начина, по който е написан и преведен детския език на Джак и най-вече словоформите, които е принуден да си измисля, защото не е чувал глаголите спрегнати като за съществуващи други хора. Книгата е писана с много мислене и разбиране за това колко чуден е света навън, ако не си го виждал досега и колко труден е контактът с хора различни от единствената ти близка душа.

“Стая” на Ема Донахю е сравнима с “Прекрасен нов свят” на Олдъс Хъксли в прочита на един изкривен и побъркан 21-ви век. Век, в който правото на лично спокойствие е преекспонирано до възможността седем години да криеш нечие отвличане и никой да не се заинтересува какво се крие в задния ти двор.

Джак, от своя страна, е малкият куриер на доброто възпитание и искрената почуда от лицемерието в един свят, в който учтивостта е само предтекст, а хората не оценяват свободата си. Джак е свикнал да има малко и умее да бъде благодарен на много-то.

Любимото ми в Навън е прозорецът. Всеки път е различен.

Книгата е разказ от лицето на Джак, а самият той научен да бъде пестелив, се чувства пришълец в един консуматорски свят:

Има много и всякакви неща в света, но всичко струва пари, дори ненужните неща. Например мъжът преди нас в супермаркета купува нещо в кутия, разкъсва я и я хвърля в боклука веднага. Малките картички с номера навсякъде се наричат лотария, идиотите си ги купуват с надеждата да се омагьосат и да станат милионери.

За мен “Стая” остава книга-урок, която ще препрочитам.

“Богът на дребните неща” е лична среща с едно измъчвано от собствената си кастова система общество - историята на няколко непозволени влюбвания, на незаконни посегателства над духа и телата на беззащитните деца и възрастни и не на последно място литературно въплъщение на Индия - красива и нежна, изписана и жестока, вълнуваща и равнодушна. “Богът…” не може да бъде разказана, тя трябва да бъде самопрочетена и преживяна.

Папачи не допускал парии в къщата си. Никой не би ги допуснал. Не им се разрешавало да пипат нищо, което докосват докосваемите. Кастови индуисти и кастови християни. Мамачи разказваше на Еста и Рахел, че си спомняла как, когато била момиче, параваните трябвало да отстъпват заднешком с метла и да измитат следите от стъпките си, да не би някой брамин или сирийски християнин да се оскверни, като случайно настъпи тези следи. По времето на Мамачи на параваните, както и на другите парии, не било разрешено да ходят по шосетата, да покриват горната част на тялото си или да носят чадър. Когато говорят, трябвало да слагат ръка пред устата си, за да отклонят мръсния си дъх от оня, с когото говорят.

Когато британците дошли в Малабар, известен брой паравани и пулаи (между които и дядото на Велута - Келан), били покръстени в християнската вяра и се присъединили към англиканската църква, за да избегнат бича на долната каста. Като поощрение им дали малко храна и пари. Станали известни като Оризовите християни.

Но не минало време и осъзнали, че са скочили от тигана в огъня. Принудили ги да имат отделни черкви, с отделни служби и отделни проповедници. Като специално благоволение дори им разрешили да имат свой владика-парий. След Независимостта се оказало, че нямат право на никакви държавни облаги, като запазени работни места или нисколихвени банкови кредити, защото официално на книга те били християни и следователно вън от кастовата система. Сякаш трябвало да измитат следите от стъпките си без метла. или още по-лошо, не им се разрешавало изобщо да оставят следи.

Не може да се пише и говори за “Богът на дребните неща” без да се има предвид, че това е книга за Индия. Не красивата и туристическа Индия, потопена в цветните си карнавали, а онази с белязалите я прашни сухи пътища, класови различия и наболяло за промяна отчаяние:

Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация. Че Големият Бог вие като горещ вятър и изисква подчинение.

Защото “Богът на дребните неща” единствена може да посади малайаламската пустош за сърцето във вашето. А в съчетание с “Шантарам” на Грегъри Дейвид Робъртс влюбването ви в Индия ще прерасне в едно по-дълбоко разбиране на тази страна, в която не всеки може да си позволи да обича, макар самата тя да е люлката на Законите на Любовта.

С не по-малко основание може да се твърди, че всъщност всичко това е започнало преди хиляди години. Дълго преди да дойдат марксистите. Преди британците да презвемат Малабар, преди холандското господство, преди пристигането на Васко да Гама, преди завладяването на Каликут от Заморин. Преди тримата сирийски епископи в пурпурни одежди, убити от португалците, да бъдат намерени в морето с морски змии, завити на кълбо върху гърдите им и със стриди, оплетени в рошавите им бради. Може да се твърди, че всичко е започнало преди християнството да пристигне в една лодка и да се просмуче в Керала като чай от чаена торбичка.

Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите на Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.

И колко.

“Богът на дребните неща” е изключително нежна, написана с усещане и разбиране полубиографична книга - семейна история и в същото време - огледало на времето си. Тя е един от романите събрали в себе си целия свят на един човек, книга толкова достатъчна, че няма подобна на себе си.

“Богът на дребните неща” е недефинируема. И за пръв път мога да изчерпя мнението си за книга с едно от изреченията на задната корица, а именно - “Никоя друга история няма да бъде разказана сякаш е единствената на света.”

И все пак, ако ми се наложи да определя книгата с една дума, то тя би била нежна. Ако тази история беше предмет, щеше да ме е страх да я докосна от страх да не се счупи в крехкостта си. Тя е книга-завръщане-у-дома и урок по непозволености.

Пълна е с прекрасни аналогии и красиви метафори - цяло изкуство е да се пише и превежда така. А това литературно съвършенство  дължим на прекрасния превод на Леда Милева.

Книгата е изключително нежно написана, направо изпипана, недокосваема…

Разказ за любовта, която дава и смъртта, която отнема.

Кой беше този?

Кой би могъл да бъде?

Богът на Загубата.

Богът на Дребните неща.

Богът с настръхналата кожа и Внезапните усмивки.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я докосваше, не можеше да й говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.

Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си естество.