Да пиша за “Пълноземие” след “Слънце недосегаемо” е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в “Пълноземие” Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в “Слънце”-то.

И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ.

– Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят.

– И колко истини има?

– Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.

Смело твърдя, че на втори прочит, “Пълноземие” не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна.

Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под линия. “Пълноземие” просто е изпипана книга.

Четейки “Пълноземие” нямаше как да се не сетя за “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн с лунните заселници, чуждите (земни) икономически и властови интереси и бунта, който луняните са просто длъжни да започнат за свободата си.

Историята започва след гмурването на Дичо в бурните морски води край Ахтопол. Той се озовава на място, което можем да наречем кръстопът между световете. А преминаването оттам го набутва право във военните действия, развиващи се на Луната в една паралелна на тази, от която идва, вселена.

И дори там, в една България, в която си заслужава да се гордееш, Теллалов разказва без излишна балканска чест и със спокоен шовинизъм за нивата транспорта на футуристична София, роканите на Атанасов и липсата на нужда от антибиотици.

За мен, “Пълноземие” бе като прегръдка с приятел. В търсене на драконче.

П.п. Книгата можете да намерите в Читанка и, при желание, да я заплатите при ЧоБи-тите или, също при тях, да се помолите за хартиено издание от малкото, които са останали.

И искам всеки да я прочете.

Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.

Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.

Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.

Много думи са изписани за “Слънце”-то - предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото…

Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.

Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.

Историята започва от там, където свърши “Пълноземие” - когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп - планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете.

А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват.

И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове, лами и върколаци, Радо е принуден и да откаже любовта на самодива! И само това да беше…

Всичко има! Всичко!

Истината е, че за “Слънце недосегаемо” не се пише лесно. Не и без спокойна обстановка, след като са минали няколко дни от (пре)прочитането, не и без да я отгръщаш и отново да се докосваш на спокойствие до отделни пасажи или стихове. А аз лично, в “Съзвездие Дракон” се кълна до гроб.

И за да не празнодумствам, ето ви малко от яркостта на езика, който създава Теллалов:

В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: “скърцало” - означаващо много неща, които скърцат; “коловрът” - около; “всекин” - общ; “всичкост”, “обратник”, “тукай насам, тамай си там”… хубав глагол - „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни.

“Слънце недосегаемо” е удивителна поради прекалено много причини.

Размахът, с който Теллалов променя, измисля или наставя раси за вселената си - белонци, грамори, фамори, върколаци, самодиви, лами и змейове. Начинът, по който неумолимо преплита митология с фантастика и “философства” чрез змейовете, порицавайки абсурдния човешки стремеж за господство. Умелото перо, с което води действието на три нива - в сегашна България, в Долната земя и отново в България, но през 1989г., като през цялото време звучи напълно в духа на настоящето:

• И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?

Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…

• Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.

• Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?

• Карат умните да мислят вместо тях.

• Как тъй? - учуди се Пагар.

• По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?

И много, много други. Теллалов е намерил разумния начин да дадеш на някого начин за обединение, без допълнително насилие, без натрапване на вяра и без излишни покаяния:

• Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

• То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни - с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

И, ако Блажев твърди, че “Кастинг за месия” е първият български роман от световно ниво, то е само защото не е чел “Слънце недосегаемо”, а тя води с преднина от три години.

Вярно, хартиеният й вариант е тежичък и с дребен шрифт, но пък го има и в електронен формат - нещо, което може да се каже за малко от художествените произведения в България.

Тук трябва да спомена чудесната работа, която са свършили от Човешката Библиотека (ЧоБи) за тетралогията (от цялостна хепталогия) - всички книги могат да бъдат намерени в електронен формат, а “Слънце недосегаемо” и на хартиен. На второ хартиено издание се радва и първата част от поредицата - “Да пробудиш драконче” (за съжаление изчерпано), а вярвайте ми, седят много красиво една до друга в библиотеката ми и се надявам някой ден да ги допълня с “Пълноземие”, “Царска заръка”, “Антиземие”, “Слънцеград” и “Ние сме зората”, кое от кое по-чакано.

Всички излезли досега Теллалови книги от поредицата “Драконче” могат да бъдат намерени на сайта на ЧоБи или в Читанка, като вие решавате дали и колко да платите по един от 5-те начина посочени там. А аз смятам да си предплатя и следващата му книга.

Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.

В “Слънце недосегаемо” имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място - да летим високо и да пребъдем…

Със хартиения вариант на “Слънце”-то се сдобих през 2009-та - случайно влизайки в една пловдивска книжарница невинно попитах за нея, очаквайки никой да не я е чувал (вече имах злощастен опит с “Да пробудиш драконче” - прочетена още от първото издание на “Квазар”).

Удивлението ми бе голямо - ето, че я държах в ръцете си, а когато я отворих и започнах да чета, вече знаех, че това е Любов.

Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… - Крилан махна горчиво с лапа. - Или съдбата си, каквато и да е тя…

Така и любовта ми към “Слънце”-то не се дели на две и не изчезва.

А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:

• С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

“Слънце недосегаемо” е огледало на света ни - с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.

“Слънце недосегаемо” е много змейска книга, писана за хора - да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.

Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.

Защото не знаем дали такъв ще има…

Нещо лично към Николай Теллалов - Лети високо! Небето помни.

П.п. Свободните интерпретации за надписа на корицата също ще са интересни на по-пипкавите сред вас, на които им се занимава да го разгадават.

На сайта на автора могат да се намерят и други негови неща - романи, разкази, че дори и идеи за бъдещи творби. Посетете го. Прочетете го.