Но тук го казвам аз, човек с навика да поглъща писано слово увлечено и дори лакомо. С жаден устрем. “Да ти бъда тяло” не позволява подобни своеволия. Не.

“Да ти бъда тяло” те кара да погледнеш в себе си и да си зададеш въпрос или два - за това какво те движи и какво те ограничава; за това какво ти ръби и какво те приютява; за заобикалящата те среда и как миналото те е оформило и все така продължава да те води за носа.

“Да ти бъда тяло” е прекалено много неща и съм сигурна, че всеки може да намери нещо за себе си в нея - дали в думите ѝ или в намекнатите ѝ мълчания; в написаното по страниците или във въздишката, с която притваря книгата след прочитането им.

Знам, че за себе си намерих няколко особено въздействащи стиха. Че от устните ми се отрониха думите “What the fuck, Албена…”, а погледът ми се зарея в далечината в опит да обработи бушуващите в мен чувства.

“Да ти бъда тяло” ме разходи из целия диапазон на чувствата - пълна е с нежност и с мекота, а в същото време - с пестеливи и добре подбрани думи - удря умело, разказвайки за жестокости и тегоби, за междухорски и вътредушевни войни. За това какво оставяме след себе си в опитите си да го изживеем тоя живот пълноценно. Пък било то любов, руини или всичко помежду.

В поезията на Албена Тодорова винаги прозира много любов към София и ако трябва да опиша столицата някому, бих ползвала нейните думи. Иска се умение да погледнеш зад баналността на прашните фасади и да продължиш да обичаш тоя мръсен и уморен град.

За мен самата не е изненада, че стихосбирката на Албена Тодорова е сред нещата припомнили ми, че от творенето има нужда. Че душата има нужда от поезия. (Все пак нейните стихосбирки са сред малкото книги, които разхождам вече в трета страна.) Изненадата е, че пиша този текст, за да оставя по-траен отпечатък в интернет за впечатлението си от тази книга от мимолетността на статус или стори.

Чисто егоистично, “Да ти бъда тяло” ме накара да искам да видя и част от своите стихове в книжно тяло. Да им позволя да бъдат разгърнати и докоснати. Не знам дали съм благодарна за това усещане, но със сигурност ме накара да забравя поне за момент налегналото ме напоследък чувство, че всеки път щом хвана химикала само разливам мастило по страниците, но никаква част от думите ми не остават в мен. Че смисъл от писането им няма. И за това - благодаря.

И, ако не друго, “Да ти бъда тяло” съдържа в себе си “Поезията лежи в прашни кашони” - стих, който чакам повече от 10 години докато споря с “колко е важно да има поети” от “стихотворения” - първата стихосбирка на Албена Тодорова. Важно е да ги прочетете и двата.

Изслушайте и думите на авторката в кратко интервю за БНР.

А аз затварям книгата и я подпирам до сестрите ѝ в библиотеката.

Все още не са единайсет, като тези на юли. Но аз вярвам, че ще станат поне толкова.

Така и се озовах на четене в СГХГ, откъдето, напук на ниските си очаквания и въпреки липсата си на вяра, си тръгнах искрено обнадеждена за предстоящо издание от съвременната българска литература.

В същото време, не мога да препоръчам всекиму “Направени от вина” с лекота. Тази книга идва с предупреждение, че дълбае в тежки теми, само част от които домашно физическо и емоционално насилие, (намекнато) вбрачно изнасилване и най-малкото - злоупотреба с алкохол.

Тая книга е от ония тежки за разказване неща дето първо трябва да ги извадите с терапевта, за да започнете да работите по лекуването на травмата.

Като отворена рана, която трябва първо да зарасне преди да се пристъпи към останалото. Първо трябва да спре самобичуването, да се загърби битническото оцеляване и чак тогава идва истинското живеене. Едва когато простиш - на себе си, и на останалите.

Ярко, знойно и недоволно. Жарко, сурово и разливно. Образно, живописно и умело.

Липсваше ми такова писане.

“Отхвърлях ги, отричах правото им да живеят в мен.”

“Направени от вина” е за неразбраната, неизказаната и неназована травма, в която поколения българи не подозират, че живеят, не искат да видят или чието съществуване просто игнорират. За наследените грешки, вини и падения, които като екот ще рикошират в съзнанията и телата на няколко следващи генерации. И там където писането на Георги Господинов още живее в травмата, това на Йоанна Елми гледа към лекуването ѝ и животът след това.

“Яденето и вещите запълват дупката, оставена от липсата на човещина.”

Защото все някое поколение трябва да е последното пренасящо травмата към следващото. Все някое поколение трябва да надскочи себе си и миналото си, за да погледне към и да съгради бъдещето. Все някое поколение трябва да живее заради самия живот, вместо просто да събира спомени за черни дни - като сервизи в долапа - скътани, прибрани и прашасали в очакване някой да ги отвори и да им се усмихне.

“Направени от вина” е книга за капаните на обществото - за насилствено, самоволно или неусетно нанизаните около вратовете на героините примки. За припознаването в майчината или бабината история. За детство пречупено под тежестта на греховете на родителите и юмруците на насилниците.

Има ли българска жена да не познава поне част от тези истории? Да не знае угасналия поглед на жена, чийто мъж се интересува повече от чашката или от мнението на родителите си отколкото от нейното щастие? Има ли такава, която да не е чувала лични истории за шамари и домашно “превъзпитаване”, за насилствено консумиране на съпружеските задължения и вменяването на вина с пречупено през собствената си слабост “ами така е като не го слушаш”?

“Направени от вина” е и за корените и изкореняването, за това какво ни сбира и разделя, за липсващото усещане за уседналост когато си на ново място, защото не си спомняш кога последно си се чувствал у дома си.

Да бъдеш себе си на място, което ти е все още чуждо. Да бъдеш себе си на място, което познаваш до болка. Просто да бъдеш себе си, когато не се дефинираш през нечия чужда липса.

“Той не живееше с нас, но тя никога не му позволи да си отиде.”

“Направени от вина”  е история за това как бъдещето се гради върху призраците на миналото.

Истината е, че живеем във времена, в които на журналисти се забранява да пишат по неудобни някому теми и биват заплашвани, ако си позволят своеволието да мислят и пишат свободно. Истината е, че имаме нужда да си припомним миналото, за да си дадем ясна представа за това какво е настоящето.

Историята, която Христо Карастоянов е написал ще ви потопи директно в онова време на съмнителни идеали и още по-съмнителна правота на закона. Във времето, когато хората е трябвало да бъдат силни не просто, за да преминат през живота си, но и да оставят значима следа от себе си. Във времена на безразсъдна смелост и нулева грижа за последствията.

От прочутите софийски адвокати кой вдигал ръце и викал: „Не, недей, не ми докарвай беля на главата!“, кой бил вече в затвора, кой направо се криел, като го види, та затуй със защитата се захванал един Стефан, Стефан Рашенов, който тъкмо бил пристигнал чак от Русе и пишел чат-пат по вестниците и списанията под името Станимир Лилянов. Този Стефан бил разумен човек и като го чул каква реч се готвел да дръпне поетът в съда, му рекъл да я кара по-кротко. „Виж сега – казал. – По-добре вземи да се разболееш, Милев! Сериозно ти казвам. Разболявай се, скрий се някъде да пишеш, а аз с твоето медицинско ще се опитам да отложа делото с някой и друг месец. Пък дотогава я камилата, я камиларят…“ Поетът светкавично отвърнал, че тая няма да я бъде и че ако още веднъж му го предложел това – отказвал се от услугите му! „Сега ще се борим, мамка им кретенска! – изсумтял и запалил друга цигара. – Песните – казал – ще ги пишем после.

Главните герои на „Една и съща нощ“ са Гео Милев и Шейтанов, но истината е, че за историята не по-малка роля играе и съпругата на Милев - Милица. Една всеотдайна и смела жена, раздала себе си, за да се справи с последвалите смъртта на Гео трудни години.

Суровите времена създават сурови хора, а тя е тази, която успява да намери силите да отгледа двете си дъщери без повторен брак и да им даде образованието, благодарение на което поколенията да се радват на хубавите преводи и поезията на Леда Милева.

Ще ми се тази книга да бъде прочетена от учениците, на които поемата „Септември“ тепърва предстои.

Възможността да се потопят в това време, така умело пресъздадено от Христо Карастоянов ще ги накара да погледнат на произведението от ъгъла на участници в събитията и да почувстват болката на онеправданите.

И, малко или много, да проумеят гения на Гео Милев, а защо не и да усетят влиянието, което е оказал над литературата - авторска и преводна - в България.

Ибрикчии! – изругал. – Блюдолизци, угодници, политически държанки, услужливци, подмазвачи и най-обикновени мерзавци! Да живей флиртът по булевард „Цар Освободител“, гъвкаво-гръбначният кариеризъм и белите дантелени валентинки на стратиевци и стубеловци! И така – додето всички престанат да мислят със собствените си глави. И да викат: това е така, защото тъй го пише в „Слово“, „Мир“ и „Златорог“…

Народ стадо, туй им нужно на мракобесите… Не му казвайте истината – така ще му е по-лесно да лъже. Въобще, сатрапът без цензура е едно нищо. На тиранията майката ѝ е цензурата.

„Една и съща нощ“ и един вечерен разговор за съвременните български поети ми дадоха усещането за огромната загуба, която е претърпяла българската поезия със загубата на дори един от онова поколение.

И се запитах колко от сегашните ще останат в историята. Колко ще наредят имената си до тези на Милев, Шейтанов, Страшимиров и Ламар?

Надявам се да се намерят такива. И то много.

Отдавна следя блога на Албена Тодорова /за Fb цък тук/ и ми се щеше да видя стиховете й под формата на книжно тяло, което да отгръщам в спокойствието на неделната утрин, да прочитам и препрочитам. И когато самата тя попита дали някой би имал интерес да си закупи нейна стихосбирка, първата ми реакция беше диво “Да!”

Някой би казал, че стиховете й са пълни с тъга и аз не бих могла да се съглася по-малко. “стихотворения” е пълна с живот, от онзи изпълнения с откровения, непохватна откровеност и смелост да оголиш себе си.

Стихосбирката на Албена Тодорова ми припомни каква е моята дефиниция за поет, а именно “човек, който забелязва красотата на нещата около него и намира думите, за да я покаже на останалите”. Поетите са онези, които умеят да намират поезията във всичко - от капчука, който не ти позволява да се застоиш под него до връзката между хорските взаимоотношения и чувствата им едни към други.

Признавам си, че оформлението много ми хареса - от елегантните празни страници в началото и в края до мястото, което е оставено на стиховете да дишат - доказателството, че липсите ни ни изпълват също толкова, колкото пълнотите ни.

Не очаквайте от “стихотворения” рими и строфи. Не очаквайте поезия от типа, който сме учили в училище. Не очаквайте патос и лесно различими емоции. Такива няма.

Какво да очаквате ли? Очаквайте животът, поднесен по простичък начин с малко думи. Очаквайте да видите нещата около себе си по неочакван нов начин. Очаквайте да намерите поне един стих, който да ви грабне.

И, Бени, ще поспорим, но светът има нужда от поети. От смели поети.

Да пиша за “Пълноземие” след “Слънце недосегаемо” е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в “Пълноземие” Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в “Слънце”-то.

И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ.

– Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят.

– И колко истини има?

– Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.

Смело твърдя, че на втори прочит, “Пълноземие” не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна.

Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под линия. “Пълноземие” просто е изпипана книга.

Четейки “Пълноземие” нямаше как да се не сетя за “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн с лунните заселници, чуждите (земни) икономически и властови интереси и бунта, който луняните са просто длъжни да започнат за свободата си.

Историята започва след гмурването на Дичо в бурните морски води край Ахтопол. Той се озовава на място, което можем да наречем кръстопът между световете. А преминаването оттам го набутва право във военните действия, развиващи се на Луната в една паралелна на тази, от която идва, вселена.

И дори там, в една България, в която си заслужава да се гордееш, Теллалов разказва без излишна балканска чест и със спокоен шовинизъм за нивата транспорта на футуристична София, роканите на Атанасов и липсата на нужда от антибиотици.

За мен, “Пълноземие” бе като прегръдка с приятел. В търсене на драконче.

П.п. Книгата можете да намерите в Читанка и, при желание, да я заплатите при ЧоБи-тите или, също при тях, да се помолите за хартиено издание от малкото, които са останали.

И искам всеки да я прочете.

Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.

Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.

Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.

Много думи са изписани за “Слънце”-то - предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото…

Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.

Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.

Историята започва от там, където свърши “Пълноземие” - когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп - планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете.

А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват.

И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове, лами и върколаци, Радо е принуден и да откаже любовта на самодива! И само това да беше…

Всичко има! Всичко!

Истината е, че за “Слънце недосегаемо” не се пише лесно. Не и без спокойна обстановка, след като са минали няколко дни от (пре)прочитането, не и без да я отгръщаш и отново да се докосваш на спокойствие до отделни пасажи или стихове. А аз лично, в “Съзвездие Дракон” се кълна до гроб.

И за да не празнодумствам, ето ви малко от яркостта на езика, който създава Теллалов:

В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: “скърцало” - означаващо много неща, които скърцат; “коловрът” - около; “всекин” - общ; “всичкост”, “обратник”, “тукай насам, тамай си там”… хубав глагол - „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни.

“Слънце недосегаемо” е удивителна поради прекалено много причини.

Размахът, с който Теллалов променя, измисля или наставя раси за вселената си - белонци, грамори, фамори, върколаци, самодиви, лами и змейове. Начинът, по който неумолимо преплита митология с фантастика и “философства” чрез змейовете, порицавайки абсурдния човешки стремеж за господство. Умелото перо, с което води действието на три нива - в сегашна България, в Долната земя и отново в България, но през 1989г., като през цялото време звучи напълно в духа на настоящето:

• И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… - граморът се мъчеше да намери подходяща дума. - Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?

Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…

• Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.

• Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?

• Карат умните да мислят вместо тях.

• Как тъй? - учуди се Пагар.

• По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?

И много, много други. Теллалов е намерил разумния начин да дадеш на някого начин за обединение, без допълнително насилие, без натрапване на вяра и без излишни покаяния:

• Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.

• То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни - с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…

И, ако Блажев твърди, че “Кастинг за месия” е първият български роман от световно ниво, то е само защото не е чел “Слънце недосегаемо”, а тя води с преднина от три години.

Вярно, хартиеният й вариант е тежичък и с дребен шрифт, но пък го има и в електронен формат - нещо, което може да се каже за малко от художествените произведения в България.

Тук трябва да спомена чудесната работа, която са свършили от Човешката Библиотека (ЧоБи) за тетралогията (от цялостна хепталогия) - всички книги могат да бъдат намерени в електронен формат, а “Слънце недосегаемо” и на хартиен. На второ хартиено издание се радва и първата част от поредицата - “Да пробудиш драконче” (за съжаление изчерпано), а вярвайте ми, седят много красиво една до друга в библиотеката ми и се надявам някой ден да ги допълня с “Пълноземие”, “Царска заръка”, “Антиземие”, “Слънцеград” и “Ние сме зората”, кое от кое по-чакано.

Всички излезли досега Теллалови книги от поредицата “Драконче” могат да бъдат намерени на сайта на ЧоБи или в Читанка, като вие решавате дали и колко да платите по един от 5-те начина посочени там. А аз смятам да си предплатя и следващата му книга.

Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.

В “Слънце недосегаемо” имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място - да летим високо и да пребъдем…

Със хартиения вариант на “Слънце”-то се сдобих през 2009-та - случайно влизайки в една пловдивска книжарница невинно попитах за нея, очаквайки никой да не я е чувал (вече имах злощастен опит с “Да пробудиш драконче” - прочетена още от първото издание на “Квазар”).

Удивлението ми бе голямо - ето, че я държах в ръцете си, а когато я отворих и започнах да чета, вече знаех, че това е Любов.

Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… - Крилан махна горчиво с лапа. - Или съдбата си, каквато и да е тя…

Така и любовта ми към “Слънце”-то не се дели на две и не изчезва.

А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:

• С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

“Слънце недосегаемо” е огледало на света ни - с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.

“Слънце недосегаемо” е много змейска книга, писана за хора - да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.

Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.

Защото не знаем дали такъв ще има…

Нещо лично към Николай Теллалов - Лети високо! Небето помни.

П.п. Свободните интерпретации за надписа на корицата също ще са интересни на по-пипкавите сред вас, на които им се занимава да го разгадават.

На сайта на автора могат да се намерят и други негови неща - романи, разкази, че дори и идеи за бъдещи творби. Посетете го. Прочетете го.

Вярвам, че не всеки може да усети силата на разказите, но тези които успеят, ще се молят за спасение. Потъваш, бе, потъваш! Давиш се в Ада на тези хора!

Напълно преднамерено използвам хора, а не герои, защото Петър Делчев така добре е уловил трептенията на сърцата им, така е описал действията и подбудите им, че се питаш колко ли време е прекарал умислен как точно да го напише, за да вплете живота им в твоя.

Тя таеше чувството си на вина, че никога не е казала, каквото трябваше да се каже, че никога не е направила каквото трябваше да се направи, че не е могла да даде това, което смътно долавяше, че би трябвало да дава на детето си. Напразни бяха страховете й, защото Добри бе мечтал майка му да го погали, да го прегърне, та поне малко да не се чувства нежеланият плод на младежкото й прелюбодеяние, а момчето на мама.

Така живееха двамата - с голяма любов един към друг, която бе безполезна и ялова, защото бе несподелена. С подобна любов черното в душата се храни по-добре, отколкото с омраза. Мразещият се измерва с омразния и взима поне неговата стойност в собствените си очи, а несподелената обич постепенно отнема от стойността на човека, докато бурените на безразличието задушат и последния му порив за живот и щастие.

Ако нямате душа дива и крещяща, по балкански тупаща се в гърдите, издишаща огън и хранеща се с плам, не захващайте тези разкази.

Защото Петър Делчев умее да разказва кървавите истории като лични и да вади от световното минало неочаквано пълнокръвни истории, за да изгради всеки един от героите си подобаващо.

Делчев разказва за едни сурови времена, в които само суровите хора са оцелявали, а тъжната приказка за Балкана се е писала само с кръвта на умрелите.

“Пекина могила”, “Гяур баир” и “Ангелина войвода” ще останат завинаги в сърцето ми заради начина по който очите ми пареха от сълзи и едноременно смях ме напушваше от майсторството, с което са написани.

За какво бихте продали душата си?

За какво бихте тръгнали на отмъщение, за което знаете, че няма да ви донесе мир?

За какво бихте живели и за какво бихте умрели?

Питали ли сте се? Запитайте се.

Странни бяха гяурите - от векове своя войска нямаха, а в битка влизаха като опитни войскари, за долни роби ги брояха, а за едната чест живота си залагаха, за злато ламтяха, а го пилееха с лека ръка, свое царство не помнеха, а царски имена носеха, нехаеха за своя Христос, но не сменяха вярата си.

Искам да напиша и няколко думи за “Канадецът” - бонус-разказът в сборното издание.

След “Клетвата” и “Майката”, да прочета “Канадецът” беше като среща със стар приятел. Да продължиш две прекрасно разказани линии с трета такава… ех… не си бях мечтала да се случи.

Делчев, покорно благодаря за всичко.

Подредили се “като за снимка”, хванали се “под ручка”, всичките са с дълги поли, престилки и забрадки. Няма сутиен, няма нищо, дори няма много зъби - а са се захилили като пача на витрина - абе, кой се хили от корицата на албума си?

Обаче, идиотско нещо, против волята си и ти им се усмихваш в отговор. Просто нечувано.

Когато Мила  каза, че със Зори кълнат, че книгата ще ми хареса, нямаше как да не им повярвам и се гмурнах в “Животът според Любка”, изпълнена с очаквания. Очаквания, която книгата напълно оправда.

От “Животът според Любка” струи толкова хумор, че буквално съм се смяла през 2-3 страници и знам, че тази книга попада в графата за препрочитане.

“Животът според Любка” разказва историята на турнето на Планинските баби - колектив от възрастни жени, пеещи на един глас - а едновременно с това и тази на мениджъра им Бъз Уекслър - акула от шоу бизнеса с огнена коса и още по-ярък нрав.

Тя е разказ за това какво се случва, когато един неуморен циник срещне позитивизма и наивната простота на Балканите. Разказва за този неминуем сблъсък на идеи и очаквания от и за живота, който променя всеки от участниците.

И така, запознайте се с Планинските баби - Любка, Станка, Кичка, Дора и Цвета - личности от колоритна нагоре. Една баба на мутра, една клептоманка, една търпяща домашно насилие, една беззъба и една, която ще промени живота на Бъз.

Запознайте се и с Олга Илиевска - преводачката от/към английски, пишеща почти пунктуално докладни тип ДС за случващото се по време на турнето.

• Имате си преводачка.
• Има си Олга.
• Не я ли бива? Уволни я. не мога да причиня такова нещо на Олга. Тя е ценна придобивка. Касапи английският език така, че и долар на дума да плащаш на някой друг, пак няма да се забавляваш толкова. В края на краищата, все някой трябва да завърши последен в класа, по дяволите!

И най-вече, запознайте се с Бъз Уекслър - жената, която ще излезе най-променена от потопа от балкански чувства, развихрил се между Хийтроу и Планинец.

Знаете ли, дори няма нужда да продължавам да ви повтарям колко е велика тая книга, само ще подплатя мнението си с цитати.

Стоя отстрани на сцената до Цвета и внезапно усещам в нея някаква промяна. Като химична реакция. Ксанакс плюс ракия, плюс време - резултатът е движение напред.

“Животът според Любка” е книга за музиката, за сблъсъка на цивилизации и за обогатяването им една от друга. Прекрасна книга, за която преводът несъмнено е изиграл голяма роля.

Понякога те просто запяват. Както си пътуваме в автобусчето, някоя подема, обикновено Любка или Станка. Не се сговарят. Запяват, след тях запяват и другите, сякаш песента е ски-лифт и като се плъзне кабинката покрай някоя от тях, тя скача вътре. Понякога пеят, всяка в своето си мъничко пространство, след което гласовете им се сблъскват в непозната странна хармония. Много обичам този момент. Както да захапеш зряла ароматна круша. Както когато вятърът те обвие в облак от здрав хубав сняг.

Ама да знаете, че тая дума ‘лезбийки’ на 295-та страница ми извади очите.

Сега си пуснете народна песен по избор, затворете очи и си спомнете, че животът е хубав.

Започва плавно със “Заклинание”, “Сиянието на реката” и “Последният разказ”, които мога да нарека подгряващи - не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното.

Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По.

После следва сблъсък с “В началото беше метрото”, “Животинчето”, “Как спасих света, или най-хубавата професия”, “И попита войникът: Кой ме повика?” - тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване.

А след това, ех, завиждам за първата среща с “Извън картината”, “Атентатът” и “Сънувах човешко лице”. Искрено завиждам и се кълна, че ще ги препрочитам.

“Извън картината” умело създава усещането, че самият ти си в разказа. През цялото време имах чувството, че съм вперила поглед в книга на братя Стругацки, а не в български разказ. Разказ за това, което остава в историята и за това какво се крие зад красивата опаковка, разказ за умението да се лъже красиво и как може да се покрие истината с майсторлък.

“Атентатът” пък сбира в алтернативна България витеци, змейове, обикновени хора и светци. Змейовете са се завърнали от Долната земя, помогнали са и са улеснили живота на хората, правейки ги лениви и… неблагодарни - нещо, което светците не могат да простят и се втурват да отмъщават. Змейско-богословски екшън с нотка колобърски съспенс, какво повече да иска човек?

“Сънувах човешко лице” е представител на фантастика, която блести заради сбора от идея, качество и изпълнение от-до. Много човешка и много наболяла в нашия свят, в който важи закона на джунглата. Кратък разказ, който е събрал в себе си цяла вселена от възможности.

А ако това не ви стига, имаме още “Да обичаш Сам Сама”, “Приказка за Юнаци и злодеи” и “Драконът и портокаловият сок”, като последният разказ е откриващата глава от предстоящата “Приказка за магьосници, физици и дракон”.

“Приказка за Юнаци и злодеи” спокойно може да бъде възприемана като алегория за дезинформацията и умението на истински лошите да изкривяват нещата винаги така както е угодно на по-богатия интерес.

“Драконът и портокаловият сок” пък на помня на българска версия на Пратчето-Роулинг, израснала в панелка в “Люлин” - прост език и блестящ хумор. И не случайно не казвам побългарена версия, а българска - защото е равна.

Непростимо е, че едвам успявам да открия пред очите ви айсберга от положителни емоции при сблъсъка ми с “Тринайсетте цвята на дъгата”. От Човешката Библиотека са събрали сериозен сборник с произведения и автори, за които ще се говори още (надявам се и се моля), а книгата може да бъде намерена в електронен и в книжен вариант.

И, вярвайте ми, заслужава си да имате това съкровище.

Това е само част от думите, които мога да употребя за прекрасните „Трънски разкази“, в които Петър Делчев сам не пести цветния си език и с майсторство заплита разказите си с талант. Талант, който говори сам за себе си. Делчев разказва историите на сурови мъже в едни сурови времена на едно още по-сурово място - Трънския балкан. Там планината е сурова, такива трябва да са и хората и, докато природата не им прощава, то миналото дори иска кървавия си дан.

„Трънски разкази“ е книга за вечната спътница на човешкия живот - смъртта.

На тялото, на душата и на Трънския балкан. Знаете ли какво значи за сборник разкази да няма дори един слаб разказ?

(Макар „Астралиеца“ да ми се видя вмъкнат, ей така, за да покаже, че трънчани са проклети от петите до главата.)

Знаете ли какво значи очите ми да се насълзят от бурята предизвикана в душата ми? (Вмъкна се в душата ми тоя човек и я обърна с опакото навън. Накара ме да си припомня колко прибързано умеем да се съдим, а не бива.)

Знаете ли какво значи да се вживееш във време и на място, където “Селото криво-ляво умее да преглъща майчино чернило, но сирашката попара за дълго горчи и присяда”? Където волята за живот е единственото, което имаш? По себе си знам, че когато ми се прииска нечие писано слово да е мое, то е по-силно от настоящето.

С такова слово се сблъсках, зачитайки „Трънски разкази“.

Сякаш се засилих с удоволствие по прашния баир, надбягвайки вятъра, спънах се в готовите да ме разкъсат разкази и ожулих дланите си до кръв при сблъсъка с напечената пръст.

Точно това ми се случи - затичах се с разказите на Петър Делчев и се блъснах в непоклатима стена изплетена от думи. С разказите на Петър Делчев се хванах на вълчето хоро и не го напуснах до последната страница. Заживях с болките на героите, молейки се, проклинайки и ядосвайки се на суровата им съдба. Кълнях и се надявах.

Надявах се на чудо, каквото Трънския блакан не е виждал и не ще види.

По-голямо чудо от това 100 страници да ме разбъркат така отвътре и да ме възхитят с изпипаността си, не ми се бе случвало скоро. Надявам се да се повтаря.