Сблъсквали ли сте се с петгодишни? Знаете ли колко наивно откровени са те? Знаете ли колко лесно ранима е психиката им и как всичко може да увреди малкия човек? Колко естествени и непринудени могат да бъдат?
Ако не – ето ви начин да разберете.
При това толкова добре написан, че чак чувате гласчето на героя в главата си, обясняващ ви прави се ето така.
„Когато бях петгодишен“ не е лесна книга. Тя е объркваща, леко налудничава и потискаща.
Тя ви завлича в света на Бъртън и ви носи из водовъртежа на живота и съзнанието му. Кара ви да усетите безсилието на това да си в онази крехка възраст, в която за възрастните си просто мърдаща част от интериора.
Бъртън не е по-различен от връстниците си – не е аутсайдер, расте в прилично семейство, има си дори най-добър приятел. И все пак във фантазиите си понякога живее в излишно натурален, почти до лудост, свят.
Бъртън разказва от свое име историята си, преплитайки миналото в училище и вкъщи и настоящето си в детския рехабилитационен център. Смесва щастливите си моменти с тези на безсилие и предателство, допринасяйки още повече за напрегнатата атмосфера на книгата.
Честно казано обаче не проумях нуждата да се пише с толкова недомлъвки. Вместо да очарова и да потопи читателя в света на героите Батън по-скоро ги обърква и кара да се чудят как точно свършва книгата.
За мен тази книга не е нищо повече от очарователен сън. Тя започва и приключва, докато съм на пет, просто защото когато бях петгодишен се самоубих.
Книжният Жор също откровеничи по темата.