Дочетох сборника с разкази на Бредбъри по-скоро по инерция, отколкото от интерес. Нямам навика да започна книга и да не я довърша.
След очароващите „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“ някак очаквах, че и сред разказите му ще намеря какво да ме грабне. За съжаление това се случи само с три разказа, а именно „Литературна схватка“, „Масинело Пиетро“ и „Пиета през лятото“.
Бредбъри повежда читателя по алеята на живота, минавайки през детството на момче виждащо за пръв път цирка, през училищния тормоз над малкия Менвил, през некреватния разговор на двама млади, та чак до прегърбената самодостатъчност на Джон и Елма и посмъртният вик на един призрак.
Сборникът е не толкова фантастичен, отколкото излъчващ странност.
В него Бредбъри се захваща най-вече с прикривания егоизъм стаен във всекиго. С това, как пренебрегваме другите устремени в собствените си безопасност и сигурност, без да се замисляме за нещастието на околните. Хваща човешкото самодоволство и желанието да бъдем единствени за другите и ги впряга в разказите си.
Рей Бредбри умее да натиска онази прекрасно вълшебна струна в главите на хората и да им създава усещане за уют в разказите си.
Има усета да създава ситуации, които стоят като естествена част от реалния живот, но въпреки, че умело борави с думите и образите пак оставам с чувството, че повечето разкази са писани на килограм.