Още в първите страници на „Веселото гробище“ прозира една носталгия към онзи селски бит, в който старците, подобно на огромни варани, се препичаха пред портите, нищеха политиката, отбиваха се я в кръчмата, я при хубавата сестра в медицинския пункт, в който зората разпуква, а слънцето се търкулва, залязвайки.
„Веселото гробище“ разказва за село Кралево, живеещо с тегобата и тайната на случилото се преди години нещастие. А когато започват да се случват прекалено много неприятни неща, за да бъдат само куп случайности, може би е време тайната да бъде разкрита и на виновниците да се потърси сметка.
„Веселото гробище“ отново ни среща с Мишената, макар тук да е само второстепенен герой във водовъртежа от местни образи, изпълващи книгата с колорит – Вампора, Вълкобореца, Щурата, Златоустата, Приказната, Мазачо… Прякорите не са шега работа, а щом имаш прякор, значи си местен.
Лесно е да дадеш на героите си прякори, трудното е така да ги впишеш, че сами да им прилягат. Да им стоят така на място, че да тежат колкото имената им.
И, ако героите на Лора Лазар по прякора ще ги познаеш, то атмосферата, която е създала говори сама за себе си – напомня за онова селско спокойствие, което трудно може да бъде намерено в града. Атмосфера, която вече не е останала и по селата – там, където времето тече забавено и хората са други.
А като казвам това няма как да не спомена, че съм учудена от липсата на диалект в говора на кралевци. Прекалено книжовно и правилно са написани репликите им и това малко ги отдалечи от селския образ, който е търсен.
„Веселото гробище“ обаче е леко, забавно и разведряващо четиво и поставя Лора Лазар сред любимите ми крими писатели.
Единственото лошо впечатление, което ми правят книгите на Лора Лазар е очевидната прибързаност, с която е редактирано – и в „Грешния квартал“ и тук намерих грешки, които са чисто технически, но правят лошо впечатление – тук изпусната буква, там повторен съюз.
Още в Книголандия.