Тревогата износва човек.
Спокойствие, тревога, тишина и сдържан гняв – това ще откриете в „Убийството на художника“. Още уют, хлад и ненавременни признания.
Книгата е преизпълнена от чувства. Тъга и меланхолия. И възторг. Радост.
И, въпреки тишината си, тази книга е изпълнена с блока, гняв и страх. Прикрити, забулени и чакащи момента, в който да избухнат. Чувства, криещи се в изпълнени с дребно съревнование и съмнения хора.
Влиза ти под кожата и ти копае в душата меланхолията на тая книга – спокойствието на Трите бора е онзи елемент, който прави ужасът на убийството още по-голям.
Трите бора е мястото, където хората оставят вратите си отключени нощем и спокойно се отдалечават от незаключените си коли. И в това забравено от злото място се случва най-ужасното – убийство. По невнимание, по грешка или целево – това е работата на инспектор Гамаш от Квебекската полиция да разбере. А той е търпелив и прозорлив мъж, който докато хапва кроасан разгадава тайните ви.
Гамаш се отпусна в пейката –вършеше онова, в което го биваше най-много. Наблюдаваше. Вглеждаше се в хората, в лицата им, в действията им, а когато беше възможно, се вслушваше и в разговорите им, макар да се намираше на доста голямо разстояние от тях и да долавяше само откъслечни думи. Отбелязваше си кои се докосват едни други и кои –не. Кои се прегръщат и кои си стискат ръцете. Обръщаше внимание на кои очите са зачервени от мъка и кои се държат така, сякаш нищо особено не се е случило.
„Убийството на художника“ е чудесна и поради още един факт – подправена е с черен хумор колкото поеме. В същото време те поучава по майчински, тупайки те по главичката с топла длан и меки думи.
Луиз Пени умело си е поиграла с контраста между топлия уют, създаден в малкото селце и студената и влажна действителност, която заплита живота в душите на хората.
„Убийството на художника“ е книга повече за любов и загуба, отколкото за нещо друго – за зверовете, живеещи в нас и за реалността, която не забелязваме, улисани в собствената си представа за нея.
Интересни са героите на Луиз Пени – всеки със своите малки битки и борби. Добри или лоши, образите им са изградени умело и постигат целта да създадат атмосферата, нужна за напрегната криминална история. Обрати, клопки и логически издържани разсъждения ще ви следват, водят за носа или объркват в надпреварата ви с времето.
А когато стигнете до отговора, надявам се да се изненадате. Инак ще се окаже, че прекалено добре познавате злото в хората.
Не се сърдете на образа на агент Никол в „Убийството на художника“. Макар да седи като кръпка в общия разказ, ролята ѝ е именно такава – да контрастира на разбирането, което проявява Гамаш. Нейният вътрешен отказ да се разграничи от собствената си правота и да разкрие пред себе си, че може би тя е проблемът на самата себе си, а не вечно другите, вечно другото – това е открехнатият прозорец, който се надявам да затворим в идните части.
А тях ги чакам с нетърпение.
Защото инспектор Гамаш ми припомни колко обичам да чета. Как времето с хубава история лети. И как хората винаги успяват да ме изненадат.