Първата ми реакция, отгръщайки Бъроуз беше „Така се пише, мамка му!“ Безсрамен, естествен и откровен е този копелдак и това си е. „Аксолотъл“ може да му диша прахта и да се задъхва с отчаяние.
„Голият обяд“ е като нарко-каталог и упътване за употреба едновременно. Сборникът е едно несъмнено дрога-приключение, гарнирано с много секс, извращения и насилие.
Несъмнено Бъроуз е съумял да превърне едно шизофренично пътуване в история за похот, освободеност и отчаяние. В същото време, книгата е предупреждение към младите от чичко им Уилям, че и със свободата не бива да се прекалява, защото много хубаво не е на хубаво.
Бъроуз е доказателството, че от абсурдизма до гениалността крачката е само една. Всичко е сън и животът няма стойност – с това послание ще ви остави американският писател в един болен, извратен, странен и самоунищожителен свят. А след това книжле, дори „Децата от гаровия сейф“ ще ви се стори меко написана.
„Голият обяд“ е книга, която се чете между другото, но не бих препоръчала на никого без освободено съзнание, защото е… ами… изродия. И, ако долният цитат не ви откаже, е, тогава – давайте смело.
„Безчинстващи араби вият и охкат, кастрират, кормят и хвърлят запалителни бомби… Танцуващи момченца правят стриптийз с вътрешностите си, жени пъхат отрязани гениталии в путките си, трият ги, удрят ги и ги хвърлят по мъжете, които си изберат… Религиозни фанатици заливат от хеликоптера със словоизлияния тълпите и ги обсипват с каменни плочи, върху които са изчукани безмислени послания… … Копрофаг иска чиния, изсира се в нея, изяжда лайното, като възклицава: – Мням, мням, това хранително вещество си е мое.“