Оголени до кокал. Ето така се чувстват героите на Питър Хелър. И не заради това, че след края на света оцелелите са малко или заради трудностите при набавяне на храна. А заради липсата на общуване. Заради липсата на любов, споделеност и човещина.
Беше ми казано, че първите 50-ина страници ще са препъни камък, но истината е, че грам не го усетих така. Вярно, разказът тече малко накъсано, но пък бързо и увлекателно. А когато разбереш причината за накъсания говор на разказващия, всичко си идва на мястото, макар вече отдавна да е спряло да те дразни.
В напрегнатата постапокалиптична обстановка на Северна Америка, след като вирус е повалил по-голямата част от населението, включително част от бозайниците, оцеляването зависи от това да имаш на кого да разчиташ. Хиг и Бангли са несъмнено странна двойка – Хиг е загубил жена си, чувствителен тип, а Бангли е способен да направи оръжие от всичко особняк. Но се разбират и си пазят гърба.
Книгата е просто прекрасно изпълнена със спокойствие, което би могло да настъпи само след края на света. Друго не би могло да укроти така човешките ни пориви към непрекъснато движение и разрушение.
„Плени ме. Тази идея: след хиляда години Ню Йорк би изглеждал като: естуар. Мочурище. Река. Гори. Хълмове.“
Но именно сред това спокойствие тишината избуява, тъгата на това да си сам изпълва съзнанието ти и единственото, което имаш са спомените и звездите. Звездите, които не искаш да гледаш. И спомените, които не искаш да си спомняш.
„Паметта ме объркваше. Постарах се да не си спомня, но си спомнях постоянно.“
„Кучешките звезди“ на Питър Хелър е сред книгите, които откровено си завиждам, че съм срещнала. Стопляща и напомняща, че си жив.
„Животът и смъртта живееха едно в друго. Това осъзнах. Смъртта е във всички ни, чака по-топли нощи, отслабена система, бръмбар, както при вече умиращите черни дървета в планините. А животът беше в смъртта, отровен и настоятелен като някой грип. Както трябва да бъде.“
Истината е, че за тази книга не може да се говори без да се спомене края на света. Дори няколко пъти. Дори в едно изречение. Изпълнена е с толкова самота, че сякаш вакуум обгръща вътрешностите ти, оставяйки те повече от празен. Унесен в разговор с единственото ти останало – звездите и студената им светлина.
Запитай се, какво ще правиш ти след края на света си? И кога настъпва той?