„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е първата книга, на която с чисто сърце ще дам пълна петица от доста време насам – текст, превод, корица, оформление! А вие запомнете името Карол Рифка Брънт.
„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга за тъгата – за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича.
„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е книга за радостта – за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере.
Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия.
Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от общата картина, че ми е трудно дори да го опиша. Защото това далеч не е само историята на едно семейство, тази на двама любовника или на двете отдалечили се една от друга сестри.
Познато ми е това тихо общуване, този ням вик „Тук съм! Виждам те! Обичам те!“ Болезнено усещам скритото „Бъди по-силния, кажи го пръв!“ в оставянето на малки, почти незабележими знаци, които само другият може да различи – дума тук, символ там. Не знам дали това може да бъде усетено и разбрано от всички. Или по сестрински ще остане скрито само за изпиталите го.
Далеч съм от мисълта, че „Кажи на вълците, че съм си у дома“ ще хареса всекиму, но мен ме докосна истински. Съревнованието между двете сестри, противоборството на характерите им, самотата на всеки един от индивидите, незнайната близост, която могат да изпитат само непознати. И желанието да останеш завинаги в точно един момент, с един човек.
Преизпълнена с усещания – ето така ме остави тази книга. И, пусто да опустее, така се пише!
Защо я харесвам толкова ли? Заради негативното пространство. Защото Брънт не ти казва какви са нещата, не ги рисува на едро и със замах, а напротив – с дребни щрихи, едвам забележимо нанася на платното всеки детайл от историята. А платното си ти.
И знаете ли какво? Позволявам си да я сравня със силата на „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис. Да, два пъти по-кратка, но не по-малко силна или емоционално заредена.
„Кажи на вълците, че съм си у дома“ отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.
Още в Аз чета, Четецът, Левитация, Книжка с мишка.
Позволявам си да добавя думи, които написах с продължаващо убеждение, че „Кажи на вълците…“ си заслужава:
„Кажи на вълците, че съм си у дома“ е съкровище от онези, които можеш да намериш в скрина на баба си – отдавна забравен и погребан под куп ненужни вещи. Но един ден, ровейки се в собствената си загуба, го откриваш и, о! баба ти там е скрила детски снимки на теб и сестра ти. Разглеждаш ги бавно, галейки пожълтелите ръбчета, попиваш собствените си спомени за тях – малко замъглени от времето и доста романтизирани от носталгия.
И си спомняш, че в себе си, без значение колко си ядосан на света, имаш обич. Толкова обич, че с нея можеш да захраниш всичките си близки и да ги завиеш с пелена от топли думи.
И тогава, едва тогава, отпускаш юмруците, които досега си свивал от бяс към загубата на най-близкия си.
За първи път поемаш дъх с освободени дробове и се усмихваш.
Това беше за мен „Кажи на вълците…“ – дъх.
Така че, да, наистина смятам, че това е книга, която трябва да разлистиш – бавничко, в хладни сутрини като настоящите. И въпреки несломимата ми вяра в електронните книги, да ти препоръчам да си я намериш на хартия.