Не бъркайте Филипова Филиповска, защото „Сонет 130“ ще се помни далеч след като „Където ангелите падат“ отдавна е станало забравено издание.
Разказите на Ганка Филиповска залепват за съзнанието и не пускат! Още ме преследва споменът за майката на Поньо – боса, разкървавена, прекършена – как обикаля и търси чедото си. А такъв спомен – вярвайте ми – горчи дълго.
Знаете ли, Алис Мънро наскоро каза, че за да остане един автор в историята не е нужно някога да напише роман – разказите стигат. А Ганка Филиповска го доказва по най-добрия начин. Не знам откъде е намерила сили за такива чудовищни разкази, но „Сонет 130“ се вкопчва в съзнанието ти и дърпа да извади оттам всичката мъка, от която си се молел да се спасиш, пречупва те и те пита: „Имаш ли душа?“
И когато чета подобни разкази, вярвам, че Алис Мънро е много права и добре осъзнавам, че това ревю ще стане разпокъсано. Но знам, че щом прочетете „Сонет 130“ ще ми простите.
Има два вида автори- такива, които ти вадят душата с памук и такива, които я изтръгват от теб, разкъсвайки и сърцето ти по пътя. Ганка Филиповска е от вторите. А да разгърнеш толкова емоция в тези 30 кратки разказа – това е талант.
„Сонет 130“ е сборник със съвременни разкази – на съвременна България – изтощена и измъчена; пълна с пречупени хора, живеещи на ръба на физическото си и емоционално оцеляване; България на контрастите – черните беемвета с еднакви номера срещу един хляб и кисело мляко за седмица напред. Разкази-разговор с читателя. Разкази за хора пропилели живота си и за такива узрели за промяна едва когато вече отдавна е късно. Разкази, които нямат милост.
Обичам книги, които ме карат да плача и да се усмихвам щастливо на сравнения.
Животът е разсеян сервитьор: ти му поръчваш мачо натюр, а той ти поднася педераст по твърдишки.
Обичам книги, чиято зрелищна описателност ме карат да се чувствам жива.
Сънят не идваше и излязох на чардака. Толкова едри и ярки звезди няма в градското нощно небе: тук, ако протегнеш ръка, сякаш можеш да ги докоснеш, но бързо осъзнаваш, че това е илюзия – подобно на щастието.
Обичам „Сонет 130“. Разказът. Сборникът. Сонетът.
Ще ги обикнете и вие. Защото Ганка Филиповска описва не просто герои, а хора – истински, болящи и кървящи. Затова, бегом към книжарниците! Влюбете се.
Защото разказите в „Сонет 130“ са изпълзели от утробата на живота…
П.п. След като прочетох книгата се обадих на родителите си. Да ги чуя как са. Да им кажа, че ги обичам. Да ги питам имат ли нужда от нещо. Защото, въпреки че съм добро дете, дори аз забравям, забързана в собственото си ежедневие.
Ето такава сила има тази книга – да ти припомни, че животът е един.
Още в Книголандия.