Обичам я тая книга, обичам я!
И искам всеки да я прочете.
Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване.
Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно.
Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била.
Много думи са изписани за „Слънце“-то – предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото…
Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й.
Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия.
Историята започва от там, където свърши „Пълноземие“ – когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп – планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете.
А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват.
И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове, лами и върколаци, Радо е принуден и да откаже любовта на самодива! И само това да беше…
Всичко има! Всичко!
Истината е, че за „Слънце недосегаемо“ не се пише лесно. Не и без спокойна обстановка, след като са минали няколко дни от (пре)прочитането, не и без да я отгръщаш и отново да се докосваш на спокойствие до отделни пасажи или стихове. А аз лично, в „Съзвездие Дракон“ се кълна до гроб.
И за да не празнодумствам, ето ви малко от яркостта на езика, който създава Теллалов:
В моменти на силно умствено напрежение той сякаш чуваше изреченията в някакво описателно транслиране: „скърцало“ – означаващо много неща, които скърцат; „коловрът“ – около; „всекин“ – общ; „всичкост“, „обратник“, „тукай насам, тамай си там“… хубав глагол – „тамам“ или „тукам“! Направи му впечатление съвсем ясното задно членуване на думите в значението им на съществителни.
„Слънце недосегаемо“ е удивителна поради прекалено много причини.
Размахът, с който Теллалов променя, измисля или наставя раси за вселената си – белонци, грамори, фамори, върколаци, самодиви, лами и змейове. Начинът, по който неумолимо преплита митология с фантастика и „философства“ чрез змейовете, порицавайки абсурдния човешки стремеж за господство. Умелото перо, с което води действието на три нива – в сегашна България, в Долната земя и отново в България, но през 1989г., като през цялото време звучи напълно в духа на настоящето:
– И още, че при вас водят и владеят не най-умните, ами най… – граморът се мъчеше да намери подходяща дума. – Най такива… дето като хищници гладни са. Дето срам нямат. Дето всичкото правят тъй, сякаш земя, въздух, вода, живинки всякакви и другите хора в шепата им са? Сякаш взели са го от бащите свои, наместо да знаят и помнят, че държат го на заем от децата свои?
Радослав се радваше, че е тъмно и че е длъжен да гледа навън, а не в лицето на другаря си…
– Уви, така е. С малки изключения… които не траят дълго. Но се стараем.
– Не разумявам. Хора такива никак ум нямат. Как тогаз само глупости не вършат и не излагат се, та накрая да ги изпъди племето тяхно?
– Карат умните да мислят вместо тях.
– Как тъй? – учуди се Пагар.
– По-силни са. С големи юмруци. С много… неща, от които останалите имат нужда, и те ги раздават според това кой им се покорява. Владеят страха на хората, разбираш ли?
И много, много други. Теллалов е намерил разумния начин да дадеш на някого начин за обединение, без допълнително насилие, без натрапване на вяра и без излишни покаяния:
– Значи, обединили сте планетата и сте я умиротворили.
– То е, защото ни мързи да обикаляме целия свят със сини каски по чутурите. Върколаците имат поговорка: доброто стадо само` се пасе. От мързеливец само ум да искаш! Да, така направихме. Сполучливо решение. Далеч по-добро от това да обединяваме различни раси под шапката на някаква религия. Нали разбираш, религията може и да обединява, но на практика насърчава затъпяването и нетолерантността, което в крайна сметка пак води до войни – с неверници, с еретици, със самото си естество извън всякакви разумни и рационални граници…
И, ако Блажев твърди, че „Кастинг за месия“ е първият български роман от световно ниво, то е само защото не е чел „Слънце недосегаемо“, а тя води с преднина от три години.
Вярно, хартиеният й вариант е тежичък и с дребен шрифт, но пък го има и в електронен формат – нещо, което може да се каже за малко от художествените произведения в България.
Тук трябва да спомена чудесната работа, която са свършили от Човешката Библиотека (ЧоБи) за тетралогията (от цялостна хепталогия) – всички книги могат да бъдат намерени в електронен формат, а „Слънце недосегаемо“ и на хартиен. На второ хартиено издание се радва и първата част от поредицата – „Да пробудиш драконче“ (за съжаление изчерпано), а вярвайте ми, седят много красиво една до друга в библиотеката ми и се надявам някой ден да ги допълня с „Пълноземие“, „Царска заръка“, „Антиземие“, „Слънцеград“ и „Ние сме зората“, кое от кое по-чакано.
Всички излезли досега Теллалови книги от поредицата „Драконче“ могат да бъдат намерени на сайта на ЧоБи или в Читанка, като вие решавате дали и колко да платите по един от 5-те начина посочени там. А аз смятам да си предплатя и следващата му книга.
Тази книга обръща вътрешности по онзи сърдечен начин толкова лесно, колкото преплита реалности и светове. И, макар да е малко тежка на моменти, именно заради подробността, с която Теллалов описва създадената от него Вселена, тя е красива заради размаха, с който се случва това.
В „Слънце недосегаемо“ имаме възможността да се докоснем до нови звездни системи, старателно изградена бройна система, военен ред, посоки, сезони и дори писменост. Да се опитаме да смятаме по граморски, да поседим с Радо и Крилан в тинг-а, да четем и пишем на Кашепските езици и не на последно място – да летим високо и да пребъдем…
Със хартиения вариант на „Слънце“-то се сдобих през 2009-та – случайно влизайки в една пловдивска книжарница невинно попитах за нея, очаквайки никой да не я е чувал (вече имах злощастен опит с „Да пробудиш драконче“ – прочетена още от първото издание на „Квазар“).
Удивлението ми бе голямо – ето, че я държах в ръцете си, а когато я отворих и започнах да чета, вече знаех, че това е Любов.
Някои неща не се делят на половинки. Любене без любов е половин кеф. А половин кеф не е никакъв кеф, а обикновена чекия. Такива сме, Радо. И не искаме да го променяме, въпреки че заради това като вид се размножаваме много бавно. Никой не желае да впряга Любовта само защото Ятото изпитва нужда от по-особени воини… Прощавай, това не само е неетично, но и в крайна сметка неефективно. Любовта не може да бъде впрегната за нещо си. Тя е твърде мощна стихия, от която и не всякаква магия става. Или следваш Обичта, или… – Крилан махна горчиво с лапа. – Или съдбата си, каквато и да е тя…
Така и любовта ми към „Слънце“-то не се дели на две и не изчезва.
А ако някой ви каже, че книгата не ставала, прекалено подробна била, прекалено тежка била, прекалено много неща се случвали в нея… имам цитат и за него:
– С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.
„Слънце недосегаемо“ е огледало на света ни – с добрите и лошите му страни. С позитивите на живеца в нас и негативите на човещината ни.
„Слънце недосегаемо“ е много змейска книга, писана за хора – да се опитаме да се разберем и може би, някой ден, да се променим към по-добро.
Или поне да се научим да изпращаме в мълчание Слънцето до следващия ден.
Защото не знаем дали такъв ще има…
Нещо лично към Николай Теллалов – Лети високо! Небето помни.
П.п. Свободните интерпретации за надписа на корицата също ще са интересни на по-пипкавите сред вас, на които им се занимава да го разгадават.
На сайта на автора могат да се намерят и други негови неща – романи, разкази, че дори и идеи за бъдещи творби. Посетете го. Прочетете го.