С учудване установих, че за тази книга не съм си правила никакви бележки. Само местата на цитати, които са ме накарали да се усмихвам и да кимам ентусиазирано с думите „да, да, да“ на уста.
Дори това следва да докаже колко грабваща е.
Книгата просто ме пое като читател и ме носи през цялото време като на пухкав облак. И то не, защото е весела, розова или романтична, даже напротив. Книгата е разказ за неспокойствието в едно семейство, за последствията от това, че хората не разговарят едни с други, за собствената криза на личността и за пътя към преодоляването й.
И макар да звучи тривиално и да не е толкова пространствено развита като „Между дните“, „Шлеп в пустинята“ не й отстъпва дори на йота. Напротив.
„Шлеп в пустинята“ просто носи едно завършено спокойствие дори и в драматичните моменти. Каквато е корицата, такава е и книгата – спокойна, ненатрапчива и малко объркваща.
Людмил Тодоров усмихва умело с неподправен хумор, докато дълбае в главата на своя герой и вади оттам заключения и обобщения за битието, с което се борим като с подвижни пясъци.
Родителите не ни разбират. За разлика от тях ние разбираме своите деца, които живеят не така, както трябва.
В думи прости обобщава колко малко му трябва на човек, за да намери покой от вихъра, който бушува в главата му. Как малкия намек, че някой ни обича може да ни извади от ступора, в който сме изпаднали.
Колко малко му трябва на човек! И колко много! И как е склонен да чуе в думите на едно осемнайсетгодишно момиче това, което иска.
Честно да си призная не очаквах каквато и да било гей-тематика в книгата и се изненадах искрено. Людмил Тодоров толкова добре е влязъл в главата на героя си, че думите му стоят напълно искрено и неподправено. Изразяват гордостта от това добре възпитано дете и в същото време крещят с вцепеняващия ужас на това детето ти да е различно по този начин.
Дъщеря ми беше необикновено момиче – можеше да удря такива шамари, че на един мъж да му омекнат краката. Беше пълна отличничка в една гимназия, в която това значи много, но не и за нея. Беше смело, чисто и гордо момиче, в същото време много деликатно. Имаше весела и добра душа. Беше лесбийка. Чувствах се като някакъв миксер, в който някой беше излял десет вида алкохол и му беше дал задача да приготви питие, което може да се пие.
А какво правим, когато сме уплашени:
Как хората противостоят на тайфуните? Никак. Надяват се тайфунът да не е силен и те някак да оцелеят. Аз нямаше какво друго да направя, освен да чакам и да се надявам.
„Шлеп в пустинята“ в никакъв случай не е малка, макар и да е лека книга. Заслужава си прочитането и препрочитането.
Още за книгата в Литературата днес, Книголандия и Аз чета.