Нямам никакъв спомен как съм се сдобила с със сборника „Разкази под линия“.
Опциите са три: купила съм го; подарили са ми го; откраднала съм го (със или без да искам).
Което и да е вярно (дано не е третото!), се радвам, че попадна в ръцете ми.
Сборникът съдържа двадесет приятно фантастични разказа, изградени с тънко чувство за абсурдизъм.
Бих нарекла разказите „едни такива български“, че дори направо „софийски“.
Във всеки случай, едва ли някой по-добре е успявал да разкаже събуждането на пазара на „Графа“ или проскърцването на първите колички по „Славейков“.
Александър Шпатов прекрасно е уловил духа на градския транспорт и вечната битка в него, тръгвайки от една единствена лепенка на стъклото зад шофьора. Удивително е как само един такъв детайл може да породи забавен и ироничен разказ, развиващ се в полуразпаднал се „Икарус“.
А когато ми разказа за суперконтрольора в „Контрол“ се върнах в спомени за един контрольор в градския транспорт, който обичаше да изненадва пътниците от засада – бе облечен все с тъмен шлифер, под който се криеше заветното контрольорско елече. Събличаше шлифера със замах и спокойно произнасяше присъдата „билети и карти, моля“. Батман го наричахме, а 102 бе неговия Готам сити.
Така, връщайки ме в най-различни спомени, за разказите на Александър Шпатов не мога да намеря друга дума освен „живи“ и ги препоръчвам горещо. Именно в това е най-голямата им сила – ще ви накарат да преживеете собствените си спомени от други времена и най-различни места.
Имам само една малка забележка (простете, ако греша) – Киро от разказа „Купона“ най-вероятно живее в Утрехт, а не в Ултрехт, а ‘л’-то е грешка.