Той се казва Джалан. Той е принц. Също така страхливец, лъжец и манипулатор, женкар, слабак и завършен егоист.
Ако ме четете поне от време на време, ще знаете, че обичам земни и естествени герои. Обичам ги проблемни, сурови и кървящи като хора в истинския живот (за справка – Хари Майкълсън на Стоувър и Глокта на Абъркромби).
Всички ще се съгласим, че нямаме нужда денят отново да бъде спасен от принца на бял кон, с лъскави доспехи и полирана от упражнения усмивка. Услужливо и точно на време „Принцът на глупците“ е тук, за да ни спаси с герой, който хич и не иска да бъде такъв.
Принц Джалан е чак десети наследник на трона и предпочита да се крие между братовчедите си, вместо да изпъква пред погледа на Кралицата, да воюва хоризонтално, вместо на войното поле и никак, ама никак не обича да се намира от който и да било край на оръжие. Джал, обаче, има проблем – той не може да избяга от съдбата си. Нито от Мълчаливата сестра, която го наблюдава през забулен поглед.
Той се казва Снори. Той е роб. Също така смелчага, баща, войн и най-доброто, което се е случвало в живота на Джал.
Снори е тук за контрапункт на Джал със своята чест и готовността да се сблъска със смъртта, докато се опитва да спаси семейството си. Снори е магията, от която Джал – бидейки практичния хитрец, който е – има нужда, за да си припомни, че на този свят има и по-важни неща от собствената кожа.
Всъщност, „Принцът на глупците“ е повече книга за приятелството на гореспоменатите двама, отколкото каквото и да било друго.
И това ѝ е хубавото. Чели сме достатъчно фентъзита, които задълбават в сюжета, но избиват героите си сякаш са хлебарки.
Не че няма история, която да запълва празнините между разговорите на Джал и Снори, но мистериите, които се заплитат покрай мъгливи имена като Мъртвия крал, Мълчаливата сестра, Неродения предводител са повече пълнеж и по-скоро стандартното кърваво приключение по пътя към „края“ на книгата, обещаваш продължение.
Добавяме неродени, немъртви, малко кръв, приключенски дух, обичайните битка-две, някой счупен нос и voilà – ето ви фентъзи. На корицата пише, че е „Принцът на глупците“ е „Дж.Р.Мартин, само че на скорост“, но не се залъгвайте прекалено – има си своите лутания, целейки се да запълни близо 400 страници.
В едно изречение „Принцът на глупците“ е история за некроманти, двама мъже, никакви жени и много пълнеж.
И тъй като историята на Джал и Снори не е гей фенфикшън, в който женската половина от човечеството някак не съществува, не мога да не се зачудя къде са жените в историята. 
Изключая Червената кралица, в книгата изрично липсват задържащи се женски образи и за мен това е голям пропуск.
Жените в тази книга(надявам се не в цялата поредица) не просто не воюват и не говорят, ами изобщо липсват, освен като обекти за забежки от страна на Джал.
Образът на Мълчаливата сестра или този на братовчедката на Джал Сира можеха да се превърнат в нещо страхотно с един допълнителен под-сюжет.
Така или иначе, ще чакам продълженията на „Войната на червената кралица“ на български, макар че очаквах повече от първата част.
Все пак, Марк Лорънс, наблюдавам те.