Единственият проблем на „Невидимите кризи“ в същност е, че имаха нещастието да попаднат за четене след разказната красота, наречена „По-тихо от мрак“. И това не им даде добър старт.
А тръгнеш ли с лошо, почти сигурно е, и че ще приключиш зле.
През първите близо 70 страници се борих със себе си, за да продължавам да чета. След това тръгна почти по-гладко. Така разказ по разказ, есе по есе, в прехвърляния на няколко автобуса и в обмисляне дали само аз не разбирам книгата, взех че я дочетох. Най-сетне.
Книгата съвсем не е лоша. Някои от есетата ме докоснаха така, както голяма част от останалите не можаха.
Просто не я намирам за толкова добра, за колкото я намират всички.
Чисто писателски Георги Господинов е превъзходен. Той Пише.
Някои изречения, че и цели пасажи наистина те карат да спреш и да се замислиш. Страшно ценно е, че книга е способна да го направи.
Сама по себе си „Невидимите кризи“ попадна в несъществуваща до този момент за мен читателска категория – нехаресани препрочетени книги. Препрочетох я с цел обективизиране на оценката си. И я затвърдих.
С тази книга се разминахме. И толкова.
Но в крайна сметка писането е и това – съхраняване на провали.
В обобщение: „Невидимите кризи“ следва да се приема сутрин на гладно, с разтворени за миналото очи и готова за критика душа.
А корицата й е просто прекрасна. Прекрасна.
Още ревюта в Книголандия, Аз чета, Литературата днес, Книжен Жор, Вяра чете, Левитация.
Убедена съм, че сте ги чели и сте ги харесали.
Че дори сте прочели „Невидимите кризи“ и нея сте харесали.
Това ревю го пиша за себе си.
Просто книгата ми напомни на онзи лаф:
„На 10 – гений, на 15 – талант, на 20 – обикновен човек“.
И тя така – трябвало да блесне, ама не станало.