Признавам си, името на Силард Рубин ми бе непознато до момента, в който прочетох резюмето на книгата и то ме грабна. Подхванах я между другото и неусетно бях прехвърлила повече от 50 страници преди да се спра.
Става ми тъжно, че книгата е издадена след смъртта на писателя и той не е имал възможността да се зарадва на това как е уцелила сърцата на читателите. Защото книгата е едно от най-спокойните неща, които съм чела – буквално течащи, а не развиващи се и въпреки това – каращи читателя да ги поглъща с хъс.
„Младенци“ не просто те захвърля в тягостната атмосфера на бедното унгарско село, но го прави с лекотата и визията, която единствено разказът от първо лице умее да достави.
Не мога да говоря с гръмки думи за тази книга, просто защото такива в нея не могат да бъдат намерени – тя се носи със спокойствието, с което почернените в нея семейства приемат смъртта на дъщерите си, отказвайки да осъзнаят загубата си.
Едно момиче от селото изчезва. Няма явна причина, няма местен агресор, няма причина да бяга. Няма и следи. За последно е видяна на път към магазина. Мистерията за заметена под килима и толкоз. Докато не изчезва второ момиче и вече всички ги е страх да пускат дъщерите си сами по тъмно.
Иска се умение за пресъздаването на драматично събитие от подобен мащаб в по-малко от 300 страници – полека, детайл по детайл и така до събирането на голямата грозна картина. Тази, в която смъртта е дошла, носена на крилете на завист, нужда, че ако щеш и на нуждата за извратено бягство от селската скука на унгарските полета.
Дълги години след неопятата смърт на младите момичета, журналист тръгва по нишките на историята, опитвайки се да я възстанови в цялостта ѝ и да разнищи причините за случилия се ужас. Няма да намери задоволителни причини за трагедията и в това е най-потресаващото – защото такива неща се случват и са дори ежедневие, извършени от хора, които попадат извън подозрение.