Истината е, че в последните два часа си събирам мислите, опитвайки се да реша дали мнението ми за книгата е по-скоро положително или съм разочарована.
Защото Златко Ангелов е успял доста нежно да опише в трите разказа нуждата да бъдеш обичан и да обичаш, написвайки едно почти сексуално освободено произведение. В трите разказа говори за любов с една приятна меланхолия, нашепваща за преплетени тъга и похот.
Но в същото време книгата е просто недовършена.
Доколко книгата представлява свързани помежду си разкази, доколко е цялостен роман, ще оставя на читателя да прецени сам за себе си. Няма да ви разказвам какво става в книгата, но е факт, че Дейвид Рот от „Ранчото на мисионерите“ е единственият герой, на когото повярвах напълно и това силно ме подразни. Той беше този, в чието сляпо успокоение, че жената, която не може да има, е лесбийка не се усъмних. Той беше начетеният коцкар, изпълнен с нуждата да вярва, че не е имал шанс, за да спаси мъжествеността си. И толкова.
„Но когато дъщеря ми, единствената ми останала жена, която обичах едновременно страстно и бащински, реши да промени толкова драматично хода на съществуването си, започнах да осъзнавам, макар и бавно, с голяма мъка, своята отговорност. Нейният живот бе повлиян от моя. Безвъзвратно. Аз може да си отида, но тя ще ме помни. Моят егоизъм стигна дотам, че се почувствах спокоен, незастрашен, когато тя ми съобщи, че живее с жена. Това, слава богу, тя не можеше да знае. Но в момента, в който разбрах, че е влюбена в мъж – в друг мъж – изпитах ревност.”
Не можах да повярвам напълно на образа на дъщерята, не можах да се насиля да повярвам на този на съпруга й и по никакъв начин не проумях наличието на последната героиня, освен за да има plot-twist и поне един прецакан, за да се получи последното ( много добро, признавам) изречение. И макар „Секс мисия“ и „Любов на Boogie street“ да вървят гладко и да увличат повече от „Ранчото на мисионерите“, останах с впечатлението, че първият разказ е единственият цялостен.
В следващите два е пипано отгоре-отгоре и по инерция. Долният пасаж ме обнадежди:
„Не се питах откъде ми идваше това умение да обичам: трайно, всеотдайно, да прониквам не само в плътта им, а и в сърцето им, да създавам уют и спокойствие в душите им, да се сливам с тях по начин, който едновременно запазва личностите им и ги обединява с моята. Те не умееха това. Не го познаваха и не се стремяха към него. И аз, разочарован, ги изоставях.“
А около 30 страници по-късно вече не ми се четеше след насаждането, че за изграждането на нечия сексуалност са достатъчни условията:
„Историята на това момиче беше подобна на моята: мъжествен промискуитетен баща, недостатъчна майчина грижа, някаква спонтанна неприязън към момчетата на нейна възраст и първи сексуални опити с приятелки.“
В този момент на книгата болезнено й пролича, че е писана от мъж, който умее да се плъзга по повърхността, но не се е гмурнал в дълбокото. Нещо, което мога да преживея, ако не беше поредният пасаж пробутващ убеждението, че една жена може да се обърне към друга жена само, ако е ужасно разочарована от мъжкия род:
„Ти ме изостави и бавно, но сигурно ме забрави. Не мога да кажа „се забравихме“, защото аз, тъкмо обратното на теб, те помнех все по-ярко и по-ярко. Но веднага започнах да се боря с този увеличаващ се спомен. В новата гимназия се втурнах да свалям съученичките си: агресивно, безскрупулно и безнадеждно. Тази последна учебна година ми послужи да се усъвършенствам в секса с жени, което се оказа много полезно, за да преживея самотата си по-нататък. Защо избрах тъкмо този начин да се боря, не мога да кажа. Най-елементарното обяснение е, че след теб не исках да имам отношения – най-малко сексуални – с друг мъж. Но го имаше и желанието да отмъстя на всички мъже. Беше ми все едно какво ти ще мислиш за мен, след като така грубо ме пренебрегна.“
Дори няма да коментирам тоталната липса на бисексуалност у героините в разказите. В тази Вселена „някои от тях си останаха лесбийки, други харесваха мъжете и се омъжиха.“ Там няма средно положение – или си лесбийка или си се объркала. Това е. Точка.
Странно ми бе и колко спокойно приемат героите на Златко Ангелов факта, че е неговият герой е описал историите им в книга и нито за миг не се почувстваха разголени. Не усетиха личното си пространство инвазирано и накърнено.
„Любов на Boogie street“ може да бъде повече от това, което е и оттам идва разочарованието ми. Защото е приятен разказ за живота и малките му несправедливости – дори бих го нарекла трилър с добавена стойност, но просто (все още) не е цялостно произведение.
Осъзнавам, че това ревю звучи като написано от ощипана хомосексуална госпожица, но истината е, че не повярвах достатъчно на останалото в книгата, за да й простя за мачистките твърдения.
Още в Книголандия.