Кой не знае Захари Карабашлиев, кой не е чувал за него?
Сборниците сами по себе си са трудни за еднозначна оценка поради разнородното си съдържание, но все пак въпросът дали да прочетете „Кратка история на самолета“ за мен е риторичен.
От раз препоръчвам „История с торта“, „Топлина на непознатата“, „Изпращане“, „Честита ко…“
Карабашлиев омайва с типичния си разбързано-описателен стил. Разказва историите като истински и от първо лице – кара те да се чудиш къде и по колко точно са истина, къде се е намесил талантът му на разказвач и къде се е спирал да помисли дали историята ще звучи правдоподобно. Автобиографичността е премерена и ненатрапчива, колкото и да се чуват обвинения в това.
Няма кой знае какво да се каже за сборника с разкази, той трябва да се прочете. И почувства.
Сборникът е събрал хрумвания, идеи и търсения на Карабашлиев, които биха могли да дадат началото на нещо в пъти по-голямо от кратък разказ. Но той е решил, че историите имат своя туптящ живот и така. И не е сгрешил.
Разказите се поглъщат лесно, бързо и устремено. След някои спираш да четеш, преглъщаш и опитваш вкуса на въздуха, събираш се и продължаваш да четеш.
В 100 страници е събрал нужди, копнежи, любови, смърт, страх и окови.
В общо 15-те разказа е разкрил светове и мечти и с писателска страст е споделил на читателя част от себе си.
Не е еслучайно, че сборникът носи наградата „Хеликон“ за 2009-та година.
Естествено, за да внеса доза обективност, предоставям ви и мнението на Линда, поглед през кадъра на Бамфи, Светла Стоянова в Аз чета и, накъде без него, спретнатото ревю на Христо Блажев.