Чисто теоретично, жанрът в който „Кралят в жълто“ се кралее не е сред нещата, с които заспивам или се събуждам. Да не кажа, че е много далеч. Обаче пък и не мога с чиста душа да наместя тази конкретна книга в семейството на хорърите.
Когато ми казаха, че книгата е икона и Лъвкрафт се е учил от Чеймбърс, сериозно се зачудих дали искам да я чета. Но, давайки й шанс, установих, че съвсем не е пълна с вече очакваните купища плъхове, ужасяващи описания и неназоваеми богове, жадуващи жертвоприношения. Добре де, има малко насекоми и кръв, ама то не може съвсем без хич!
„Кралят в жълто“ е от книгите, които те психират с това, което не може да бъде видяно в тях. С онова, което преднамерено е оставено от автора в сенките, за да бъде извлачено оттам от съзнанието на читателя и само да се засели в тъмните и особено податливи на влияния кътчета, осеяни с мини от изначална праисторическа уплаха.
Робърт Чеймбърс е написал приятно зловеща книга – четиво, изпълнено с пълзящ по ръбовете страх, неназовано отчаяние и безформен ужас. И, въпреки това, ненатрапчиви и каращите да искаш още.
Разказите могат да се четат както като обвързани от жълтия знак линии, така и като индивидуални истории, движещи се между психически терор, почти лигава романтика и безкрайно отчаяние. Именно шареността им ме кара да мисля за книгата като за еклектичен подбор, събрал тревожност, любов и злополучност на едно място.
Книгата на Робърт Чеймбърс несъмнено увлича, загатвайки наличието на по-висша сила в лицето на Краля, карайки те да се питаш за съдбата на Каркоса и за мястото си в огромната постановка наречена свят. Чеймбърс дава на героите си необходимата им доза лудост, за да паднат маските им, обрича ги на отчаяното им желание да бъдат нещо повече и след това ги сблъсква със суровата реалност на последствията.
В заключение – „Кралят в жълто“ е чудата колекция от истории, които бих препоръчала на всички любители на необичайното. Но по-добре ги поглъщайте бавно.
И, да, корицата е пиршество за сетивата.