Този Керет е… изненадващ. А е такъв, защото този път разказите са много по-естествени от тези в „Асамтой“, където всичко беше шашавини и шантавини.
„Изведнъж на вратата се чука“ е по-истински, по-реален и близък със света, в който живеем. По-изпълнен с нещата от живота, които виждаме, чуваме и усещаме всеки ден. В новия сборник с разкази ще прочетете за много секс, вина и изневери. За богоподобността на индивида и ефективността на чуждите нещастия.
Като че ли този път Керет се вкопчва в душите на героите си и измъква от там всичко черно, което си мислят, че са скрили надълбоко – лъжите, срама или безполезността си. Редува разказ в разказа и разлиства света пред читателя.
Иска се талант за написването на подобен сборник и Керет несъмнено го показва с близо четиридесетте кратки разказа. Отново заслужава любовта на почитателите си с купищата plot-twist-ове и с усмивките, които предизвиква. И просто ви се приисква да сте герой от негов разказ.
Почувствах четенето на „Изведнъж на вратата се чука“ като завръщане в детството – лудешко, весело и нужно. Качих се на въртележката на Керет и се отпуснах в ръцете на този вълшебник на думите.
Не мога да бъда многословна по адрес на Керет, а и не е нужно – той просто трябва да бъде прочетен. И ако „Асамтой“ беше най-силната му книга на българския пазар до този момент, то „Изведнъж на вратата се чука“ я бие с поне обиколка.