„Къщата на улица Манго“ по един странен начин ми напомни за една от любимите ми книги – „Печеловникът на мама“ – със суровата си реалност и непретенциозните си думи. С детските погледи изпълнени с повече осъзнаване, отколкото възрастните предполагат.
Разказите на Сандра Сиснерос са кратки и стегнати като детските признания, които пропълзяват от тях. Подхвърлят метафори и поднасят нереално правдоподобни сравнения сякаш това е най-лесното на света.
Някой ден ще си имам най-добра приятелка, изцяло моя. Тя ще слуша тайните ми. Ще разбира шегите ми, без да ги обяснявам. Дотогава съм червен балон, балон, завързан за котва.
„Къщата на улица Манго“ е признанието на едно силно момиченце, че светът е голям и плашещ, че за да живееш в него трябва да си смел и да гледаш само напред, да си готов да преглъщаш чуждите думи без да задържаш горчивината им в себе си. А понякога и да я използваш като гориво, за да продължиш по трънливата си пътека.
„Къщата на улица Манго“ замеря читателя с късчета реалност.
На моменти толкова сурова, че нямаш време да кажеш ‘ох’ от нейната трагичност. Преглъщаш, разгръщаш и продължаваш към следващата история, която ще се срещне със следващите герои, които ще те накарат да почувстваш следващото туптене на сърцето си.
Разказите на Сандра Сиснерос не са плашещи в трагичността си, не са сълзливи и в никакъв случай не са скучни, въпреки тривиалните си теми – семейство, дом, приятели, любов. На изчезване са оригиналните теми, които автор може да сътвори, а вечността в изначалните е неминуема. Въпросът е в това как авторът ще ги поднесе на читателя, как ще се справи с предразсъдъците в главата му и как ще го оплете в думите си. С това Сандра Сиснерос успява да се справи.
„Къщата на улица Манго“ шепне за бедност и крещи за безпомощност с усмивката на момиченце, което знае какво как да потърси надежда.
Когато съм твърде тъжна и твърде хилава и не мога повече да се държа, когато съм нещо мъничко срещу толкова много тухли, тогава поглеждам дърветата. Когато на тази улица няма друго за гледане. Четири, които израснаха въпреки цимента. Четири, които се пресягат и не забравят да се пресягат. Четири, чиято единствена причина е да бъдат и да бъдат.
Май имах нужда от тези разкази, за да си припомня глътка по глътка защо обичам четенето, а съм сигурна и че преводът на Стефан Русинов помогна за това.
Още топли думи в Книголандия.