Не знам защо, но за „Джойленд“ не мога да напиша кой знае какво. Книгата просто остави една меланхолична наслада в душата ми и не ми идват думи, с които да ви разкажа за нея.
Кинг започна да разказва и потънах неусетно в книгата – без нуждата да си водя бележки и без желание да спирам да чета, за да пия дори вода. Който си го може – си го може, а Стивън Кинг отдавна е коронован за крал на свръхествественото. Макар точно в тази книга то да не е много, пак е водещо за фабулата.
Младият Девин Джоунс започва работа в увеселителния парк „Джойленд“ – близо до университета, далеч от любимата и за безсрамно малко пари. Но пък паркът крие своите тайни, а в тях – и купища очарование.
Книгата се чете лесно и страшно бързо като за близо 350-те си страници. Има една невъзможна любов, няколко красиви любови, един медиум, няколко мъртъвци и доброто писане на Кинг на килограм.
Все още не мога да реша в какъв жанр да поставя „Джойленд“, но може да се приеме, че е нещо средно-неопределено между кримка и романтична история с фантастичен елемент. Учудващото е, че Кинг малко претупва кримката, романтичната история развива набързо, а читателят все пак остава задоволен от историята. Ето в това е майсторлъка на Краля.
А когато Кинг с такава яснота разказва за живота, не спираш да вярваш, че е преживял всичко написано.
Когато си на двайсет и една, животът е като пътна карта. Едва някъде към двайсет и пет те осенява подозрението, че си гледал картата наопаки, но чак на около четирийсет вече си напълно сигурен. А като навършиш шейсет, вече си прецакан, от мен да го знаеш.
Всички корици на книгата на които се натъкнах се опитват да внушат една тягостна атмосфера в книгата, но аз останах по-скоро със слънчевото усещане от щастливите дни, които прекара там Девин. С козината и хлапетата търчащи около него. Въобще – доста далеч от познатите ми до болка „Живата факла“ и „Мъртвата зона“.
Единствено повод за възмущение ми даде обяснението на 205 стр., че думата ‘сълза’ носи 4 точки в играта на думи Скрабъл. Да, в английският вариант на играта всяка от буквите от думата ‘tear’ носи по 1 точка. В българският обаче това не може да стане – първо, защото думата има 5 букви (т.е. минимум 5 т., ако пак излъжем, че носят по 1 точка) и второ, защото буквите ‘ъ’, ‘л’ и ‘з’ имат съответно по 5, 2 и 4 точки. Не е кой знае какво, но за мен е дразнеща недообмислица от страна на преводача, която е лесно поправима.
Още в Книголандия, Лира и в… хм… Таратор.