Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си.
Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели.
„Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност.
В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда.
Истината е, че с приключването на поредицата се нареждам сред феновете, които искат шеста книга. Без значение дали ще продължи историята оттам докъдето стигна или ще започне години след това. Защото книгата завърши със спокойствието на почивка след края на тежки изпитания, но не приключи историята на Грегор и Подземното кралство. А и всички искаме кралица Лукса отново да се появи на сцената.