Към „Галвестън“ пристъпих с любопитство. Не защото е от авторът на „True Detective“ Ник Пизолато, а защото е нетипичното за мен четиво. Изненадата дойде, когато се оказа напълно по вкуса и очакванията ми – тъмно и ръбато, въпреки това, с нетипично мек край. А в същината си – крайно простичка история за смърт, любов и пропилени човешки животи.
Едно от притесненията, с които отворих „Галвестън“ беше именно заради добрата сценаристка работа на Ник Пизолато. Страхувах се от вида на диалозите – опасявах се, че ще бъдат по-директни и със стрикнтно сценарен вид. Това, за щастие се оказа грешно очакване и погълнах книгата набързичко и с кеф.
Героят Рой Кейди е толкова обрулен от живота си на наемник, че диагнозата рак на белите дробове не е голяма промяна в плановете му за живота. Промяната идва при поредния опит да бъде убит, срещата му с едно 18-годишно момиче и седмицата, която прекарва в истинска свобода с нея. И въобще, ако вие си мислите, че имате лош ден, то Рой Кейди има по-лош. Нещо като първи понеделник на нова работа, където срещате бивш, който ви мрази и той ви се оказва шеф. Ето с такъв ден ви посреща „Галвестън“.
Обичам герои изградени така, че да им вярвам. Въпреки вида си на клишета – наемник с каубойска шапка и проститутка, избягала от проблемно семейство, Рой и Рони успяват да разкажат една доста смислена, добре написана и реална история.
Открих, че всички слабохарактерни хора страдат от една и съща обсесия – вманиачават се по идеята за задоволяване. Където и да отидеш, мъжете и жените са като гарги, привличани от лъскави предмети; за някои лъскавите предмети са други хора. То по-добре да се закачиш за дрогата.
Пизолато не величае геройството на Рой, макар да има мегдан за това. Даже напротив – героят му е толкова земен, толкова обикновен и пропит със спомените, болките и неизказаните си думи, че чак ти се иска да го прегърнеш съчувствено.
Когато започнах да чета, така се увлякох по думите и по онова, което изказваха, че престанах да измервам времето по типичния начин. С изненада научих, че имало свобода, съставена само от думи и нищо друго. И почувствах, че съм пропуснал нещо съдбовно, много отдавна.
Мрачно, бавно и напрегнато тече времето в „Галвестън“. Дори, когато героите са на плажа и се наслаждават на вълните и слънцето по кожата си. Ето толкова добро е умението на Ник Пизолато да създава ноар обстановка.
Препоръчвам „Галвестън“, ако сте готови да се отдадете на книга, която не бихте подхванали.