Какво влагате в понятието „книжен плъх“? Фирмин е буквално книжен плъх – той буквално поглъща книгите, ползва ги като дъвка за езика и като храна за мозъка. А на мен ми се иска да притежавах способността му само с едно нагризване за разбирам колко добра е дадена книга.
Дълго пренебрегвах „Фирмин“ за сметка на други четива, но ето че дойде реда и на малкият симпатичен и начетен плъх.
Сам Савидж е написал книгата под формата на автобиография, в която Фирмин сам разказва историята на живота си – за любовите и мъките си, за любимите книги, че дори и издатели, за своите несполуки и спасения.
Фирмин е необикновен – той може да чете и да обича. Фирмин е умен плъх и това го прави самотен. А липсата на възможност да контактува с останалия свят го гнети, защото той има какво да му каже.
Красноречив до степен на бъбривост, аз бях обречен на мълчание… На света има два вида животни – такива, които са надарени с език, и такива, които не са. Животните надарени с език, от своя страна се разделят на две групи – говорещи и слушащи. Към последните се отнасят най-вече кучетата. Кучетата обаче, бидейки извънредно глупави, понасят афазията си с някаква сервилна радост, която изразяват в помахване на опашка. Моят случай далеч не беше такъв. Аз не понасях мисълта, че е възможно да прекарам дните си в мълчание.
Фирмин напомня на ерудираните плъхове на Пратчет – самотни сред свои и умни сред силни. И макар да разказва историята на един плъх роден в книжарница, това всъщност е книга за книгите. Книга за любовта към четенето, за стремежа и желанието към писане, за пътуването, чувстването и преживяването на други светове чрез книгите.
И започнах да пътувам – в пространството и времето – чрез книгите, за да докажа това. Чрез Даниел Дефо се отбих в Лондон, за да направя обиколка с гид из чумавата година. Чух онзи, който бие камбаната, да вика „Изнесете мъртвите си“ и подуших дима от подпалените трупове. Все още го усещам в ноздрите си.
Хората измират като плъхове в Лондон, всъщност плъховете също измираха – като хора. След като прекарах два часа там, усетих нужда да сменя пейзажа, при което отидох в Китай и се изкачих по стръмната, тясна пътека сред бамбук и кипариси, за да поседна на прага на малката планинска хижа заедно със стария Ту Фу. Тихо се взирах в млечната мъгла, издигаща се над долината, слушах вятъра в тръстиковите навеси и глухото ехо на камбаните в далечен храм – и двамата бяхме „всеки сам с десет хиляди неща“.
И именно заради това ми се иска да ви я цитирам почти цялата – защото от „Фирмин“ струи повече любов към книгите дори и от „Деветата порта„. А през цялото време Сам Савидж говори за книгите като за любими.
Изреждаш ги, после бавно произнасяш на глас всяко едно и ги оставяш да разбият сърцето ти. „Оливър Туист“, „Хъкълбери Фин“, „Веилият Гетсби“, „Мъртви души“, „Мидълмарч“, „Алиса в страната на чудесата“, „Бащи и синове“, „Гроздовете на гнева“, „Пътят на плътта“, „Американска трагедия“, „Питър Пан“, „Червено и черно“, „Любовникът на лейди Чатърли“.
За тази книга се пише най-добре докато си все още подвластен на емоцията която ти е създала – докато все още меланхолията на западащия квартал се стеле наоколо, докато нежният поглед на Фирмин към живота все още те гали и се радваш, че ти е споделил историята си.
„Фирмин“ е книга за мечтите; книга за книгите като начин за спасение, като начин за пътуване; книга за пътуването през живота такова, каквото е – трудно и неприятно.
Трябва да отбележа богатият превод (Надежда Радулова) на книгата – спечелил наградата за превод „Кръстан Дянков“ и прекрасните илюстрации на Фернандо Кран.
А „Фирмин“ се оказа поредното очарование от поредица „Отвъд“.