Честно да си призная, трудно зачетох сборника, подхващах го на два три пъти, но стила на писане ме отблъскваше. Хайтовският стил не е сред любимите ми и трябваше книгата да поотлежи преди да й дойде времето.
Но захванах ли я, трудно се отделих от нея.
В сборника си Мирослав Пенков се хваща за ключови факти, израснали до национални трагедии от родната ни история – отделянето на западните покрайнини, кръвния данък, преименуването на българските мохамедани, сриването на комунизма и последвалия го преход…
Захваща ги и не ги пуска, докато не закапе българщина от сърцето на читателя. Докато не запарят сълзи от минало, което е записано нейде из гените ни.
С кървави букви е писана историята ни, с такива трябва да бъде и описана. И Мирослав Пенков несъмнено се справя отлично.
Загадка остава само доколко оценяващите разказа „На изток от Запада“ са разбрали болката на Носа, дали са почувствали отчаянието на зографа и дали знаят какво е племенното ти минало да те дърпа като воденичен камък за врата. Факт е, че са оценили разказа адекватно, дори и да са се осланяли само на писателските качества на автора и сборникът разкази ще бъде отпечатан в 11 държави.
И макар трудно да се оценява сборник заради различните качества на отделните разкази, когото и да попитате ще ви посочи различен, който го е уцелил в сърцето, било то „Македониja“, „Снимка с Юки“ или „Девширме“.
Няма нищо излишно, няма нищо пресилено.
Кръвта вода не става, а родово тегло не се забравя.
Защото никой не може да избяга от миналото си, дори да прелети хиляди километри.
Аз съм от хората, които искрено смятат национализма за откровена глупост и за един от най-големите врагове на човечеството, но с думите си Мирослав Пенков дори в мен изкарва онази българска жилка, онзи извечен яд, спотайващ се из историята ни, разбърква ме и успява да ме накара да се гордея с нещо, за което нямам заслуга. А именно – че съм се родила в България.
„На изток от Запада“ несъмнено има качествата да стисне за гърлото всеки българин – леко и с финес влиза изпод кожата, пъхва се и остава там. Завинаги.
Прочетете още в webcafe, от Преслав Ганев в Литературата днес, в Библиотеката, при Бранимир Събев, при Книгомана, в блога на Мария Донева или пък във вездесъщата Книголандия.