„Блажени са блажените“ е опит да разкрие вътрешно-семейните и приятелски връзки между двадесет и един души от различни поколения, с различни професии, място в обществото и разбирания. Хора, навързани едни с други.
Мога да я опиша като сборник от кратки разкази за собственото щастие, през които прозира цялостната тъжна картина на едно разбито семейство. Да осъзнаваш собственото си щастие е трудно – всеки се бори за нещата, които няма и не проумява колко много същевременно има.
Смяташ, че синът ти е лош, защото е мързелив? Ами, ако се мислеше за Селин Дион? Смяташ, че жена ти прекалява, държейки да купи конкретен вид сирене? Ами, ако ти изневеряваше? Съпругът ти те дразни с постоянното си присъствие? Ами, ако се лишиш от него завинаги?
Книгата е опит да покаже колко сме свързани помежду си и как всички сме брънки във веригата от любов, предателства, търсене, вина, обвинения, прошка и изкупуване на грехове. И, въпреки неинтригуващата тема, Ясмина Реза успява да създаде нещо интересно с описването на толкова много различни гледни точки над една ситуация и неедностранния поглед над света.
Сега забелязвам, че в записките си за книгата на няколко места съм започвала в думите „има нещо…“ и това е така. Има нещо в тази книга, но не мога да го определя еднозначно – дали заради типично европейският напън да се впише в историята повече от това, което се крие в нея или просто заради малко обсебващо-параноичният начин на писане с преплитане на реплики и мисли в едно изречение.
Във всеки един случай, „Блажени са блажените“ се оказа по-малко от очакваното за мен, но и пореден повод да прегледам какво се случва в европейската литература. Неоспорим факт е, обаче, че след няколко седмици едва ли ще помня конкретиката на книгата, а само незадоволеността, с която съм я приключила.