Първото ми впечатление още от корицата бе, че книгата ще е американска. До болка американска. Такава се и оказа, но съвсем не с лошо.
Защото цялата книга има структурата на бомба, която не знаеш кога ще се взриви – напрежението се натрупва и при подходящия катализатор просто избухва, оставяйки след себе си разрухата на последствията.
Като цяло ми е много трудно да чета нещо различно от историческа литература, написано в сегашно историческо време, но Андрю Портър размества пластовете минало и настояще с такава лекота, че се улавях как съм се вглъбила в историята, въпреки разказната й форма. Как не следя времето, в което е написана, а просто чета настървено, потъвайки все по-дълбоко в очарованието на книгата.
Дори корицата запазва тази приятна и ненатрапчива разместеност, тази начупеност на историята, която й придава такава дълбочина.
„Между дните“ е книга за загуби и победи – от живота и над себе си. Тя е книга за разбиването на илюзиите в стените от реалност, с които сме се заобиколили. За това как всяко взето решение ни коства частица от самите нас. И може би малко за това, че в живота победители няма.
Елсън, Кадънс, Ричард и Клоуи са семейство от средната класа американци. Имат хубава къща, добри работи, а двете деца са вече в колеж. Всичко звучи добре докато Елсън и Кадънс не си признават, че вече нещата не вървят и се развеждат. И оттам тръгва един водовъртеж от последствия.
Макар фабулата на книгата да се върти около Клоуи и гаджето й Раджа и инцидента, в който са участници, аз смятам че Андрю Портър е написал книга, която описва целия спектър на взаимоотношенията в едно семейство. Така умело вплита миналото изградило тези хора в напрегнатото настояще на едно криминално преследване, че дори за момент нямах време да се подразня, че не зная естеството на това, от което бягат Клоуи и Раджа. А когато разбрах не се учудих, защото животът е такъв – суров, неприятен и болезнено истински.
Разказът в книгата е доказателството за това, че малките камъчета са тези, които са способни да преобърнат колата – липсата на доверие, крехкостта на илюзията, че всичко е наред и неумението ни да се изправим пред проблемите вместо да бягаме от тях. Както и че отмъщението никога не е решение:
„Той бил човек пацифист, пацифист до мозъка на костите си, и твърдо вярвал, че библейската максима „око за око“ ще остави след себе си само слепци.“
Книгата толкова ми хареса и толкова дълго държа напрежението, че само се молех да не се прецака със захаросан и прибързан край. За щастие, Андрю Портър не ме предаде, давайки й добър завършек, който да заглади със спокойствието си неравностите, и който доказа, че понякога да гледаш само напред съвсем не е лоша идея.
Искрено вярвам, че „Между дните“ е един от силните примери за съвременна литература, която не е базирана на пошла история, секс или силна рекламна кампания и се надявам повече хора да я прочетат. Защото и книгата и те го заслужават.