Отдавна бях зажадняла за нещо българско, хубаво и добре написано. Затова сборното издание на „Трънски разкази“ и „Балканска сюита“ дойде като манна небесна в една сутрин, когато кръвта ми имаше нужда от раздвижване.
Вярвам, че не всеки може да усети силата на разказите, но тези които успеят, ще се молят за спасение. Потъваш, бе, потъваш! Давиш се в Ад-а на тези хора!
Напълно преднамерено използвам хора, а не герои, защото Петър Делчев така добре е уловил трептенията на сърцата им, така е описал действията и подбудите им, че се питаш колко ли време е прекарал умислен как точно да го напише, за да вплете живота им в твоя.
Тя таеше чувството си на вина, че никога не е казала, каквото трябваше да се каже, че никога не е направила каквото трябваше да се направи, че не е могла да даде това, което смътно долавяше, че би трябвало да дава на детето си. Напразни бяха страховете й, защото Добри бе мечтал майка му да го погали, да го прегърне, та поне малко да не се чувства нежеланият плод на младежкото й прелюбодеяние, а момчето на мама. Така живееха двамата – с голяма любов един към друг, която бе безполезна и ялова, защото бе несподелена. С подобна любов черното в душата се храни по-добре, отколкото с омраза. Мразещият се измерва с омразния и взима поне неговата стойност в собствените си очи, а несподелената обич постепенно отнема от стойността на човека, докато бурените на безразличието задушат и последния му порив за живот и щастие.
Ако нямате душа дива и крещяща, по балкански тупаща се в гърдите, издишаща огън и хранеща се с плам, не захващайте тези разкази.
Защото Петър Делчев умее да разказва кървавите истории като лични и да вади от световното минало неочаквано пълнокръвни истории, за да изгради всеки един от героите си подобаващо.
Делчев разказва за едни сурови времена, в които само суровите хора са оцелявали, а тъжната приказка за Балкана се е писала само с кръвта на умрелите.
„Пекина могила“, „Гяур баир“ и „Ангелина войвода“ ще останат завинаги в сърцето ми заради начина по който очите ми пареха от сълзи и едноременно смях ме напушваше от майсторството, с което са написани.
За какво бихте продали душата си? За какво бихте тръгнали на отмъщение, за което знаете, че няма да ви донесе мир? За какво бихте живели и за какво бихте умрели? Питали ли сте се?
Запитайте се.
Странни бяха гяурите – от векове своя войска нямаха, а в битка влизаха като опитни войскари, за долни роби ги брояха, а за едната чест живота си залагаха, за злато ламтяха, а го пилееха с лека ръка, свое царство не помнеха, а царски имена носеха, нехаеха за своя Христос, но не сменяха вярата си.
Още в Книголандия.
Искам да напиша и няколко думи за „Канадецът“ – бонус-разказът в сборното издание.
След „Клетвата“ и „Майката“, да прочета „Канадецът“ беше като среща със стар приятел. Да продължиш две прекрасно разказани линии с трета такава… ех… не си бях мечтала да се случи. Делчев, покорно благодаря за всичко.