Не бързам с християнските паралели, макар да са неизбежни.
Защото, когато Бланш среща Христа, тя вярва, че е срещнала спасителя. Мисли си, че е срещнала избавлението от антисоциалните си тийнейджърски години, че е намерила приятелка, на която може да разчита и не на последно място – момиче, на което самата тя може да помогне, предлагайки й единственото, което има – родния си дом.
И не знае колко греши…
Амели Нотомб така добре е описала използваческата природа на подобен вид ‘хора’, че на моменти четях с отвращение, чакайки момент, който изключително много няма да ми хареса.
Дори само по това може да се съди колко добре е описана идиличната картинка на една хитра глезана, възползваща се от добродушността на едно семейство.
А самата писателка е написала историята на едно ‘приятелство’ като човек напатил се от ‘приятели’ и чужди очаквания.
Може би и заради това не бях имала приятел или приятелка преди: бях се нагледала в училище и другаде как лепват думата приятелство на разни насилствени заробвания, механизми за системно унижение, непрестанни преврати, отвратително подчиняване на чуждата воля и дори принасяне на изкупителни жертви.
В същото време книгата е разказ за неумението на слабо социалния човек да се приобщи към каквато и да било общност, че дори и към себеподобни. Тя е добро описание на случващото се в едно семейство, недоволно от отрочето, което сами са възпитали и прехласващо се по непознат индивид, омаял ги с очарованието си.
Амели Нотомб не пести сарказма си, прицелвайки го в ‘приятелката’ на Бланш, вмъквайки го в мислите й са нея:
Ако тъпотата можеше да убива, натрапницата отдавна да е умряла.
С умение разказва за това какво и колко коства усилието да запазиш частица личното си пространство само за себе си, дори това да е половин час с книга в ръка или просто липсата на плакати по стените.
В едно изречение обобщава красотата и нуждата от четенето и спокойствието, което носи:
Тези, които смятат, че четенето е бягство, са много далеч от истината: да четеш означава да се сблъскаш с реалността с най-концентрирания й вид, което, колкото и да е странно, е по-малко ужасяващо от това да си имаш работа с размитите й форми.
Познавам такива хора – нагли, а не просто нахални, тъпи, а не просто глуповати и пробивни, колкото не щеш. И макар да ми се ще да не бях срещала такива, много добре осъзнавам, че Амели Нотомб е описала прекрасно сблъсъка с техния вид. А той е задължителен, и колкото повече се отлага, толкова по-зрелищен избуява.
Искрено се насладих на финала на книгата – простичък, но запомнящ се и елегантен.
