Не бързайте да грабвате томахавките, оксиморонът е верен.
Пратчет е написал тази малка книжка на 17 години, после е претърпяла редакция от неговото по-зряло аз и е излязла на пазара. Книгата има големите си плюсове, но губи страшно заради малкия си размер.
Реално погледнато историята си има всичко, от което се нуждае едно епично фентъзи – герой, надарен със специални усещания; един куп раси, сред които джуджета и такива със специфичен усет за времето; лоша раса, осланяща се на идеята, че слугува на по-висша сила с неясен произход; пророчица, облечена в бяло; че даже и бледо подобие на дракони. Има си всичко, па макар и в макро вариант.
Първоначално подходих с думата „мини“, но няма как нещата да са мини, когато монета от едно британско пени е с приблизителният размер на планината Витоша, а захарен кристал минава за друетажна сграда.
Килимът е един огромен свят, в който живеят думийци и мунрунги (така да се каже обикновените хора), дефтмени (джуджетата), моули (лошите), вортгорни (изолирани на билото на монетата) и уайти (сливащи минало и бъдеще в настояще). И когато мунрунгите тръгват към столичния град Уеър за преброяването на хората, случващо се веднъж на 10 години се оказва, че мирът не е чак толкова мирен и ще се наложи да се борят за живота си, обединявайки силите на няколко раси.
Общо взето „Килимените хора“ спокойно е могла да се превърне в епос за създаването на един
свят и неговото развитие, но Пратчет е сбил в 170 страници съдържание, което би могло да заеме в пъти повече. Типично за Пратчет, па макар и в младите му години, е умението да разпростре разказа си в малко страници и въпреки това да успее да вкара всичко без да претупва историята.
„Килимените хора“ се чете бързо и лесно, но на моменти трудно удържаше вниманието ми. Рядко се е случвало да прочета книга от 170 странички в рамките на повече от ден, макар и да се развълнувах когато се появиха поуните (драконите с малки крилца).
Като обобщение мога да кажа, че съжалявам че никога няма да видим по-разгърната историята за „Килимените хора“. Идеята си я бива.
Спокойно можете да не ми вярвате и да погледнете едно далеч по-оптимистично ревю в My fantasy Experience.