четене на номинираните за Хюго награди за 2026 - в прогрес

Но тук го казвам аз, човек с навика да поглъща писано слово увлечено и дори лакомо. С жаден устрем. “Да ти бъда тяло” не позволява подобни своеволия. Не.

“Да ти бъда тяло” те кара да погледнеш в себе си и да си зададеш въпрос или два - за това какво те движи и какво те ограничава; за това какво ти ръби и какво те приютява; за заобикалящата те среда и как миналото те е оформило и все така продължава да те води за носа.

“Да ти бъда тяло” е прекалено много неща и съм сигурна, че всеки може да намери нещо за себе си в нея - дали в думите ѝ или в намекнатите ѝ мълчания; в написаното по страниците или във въздишката, с която притваря книгата след прочитането им.

Знам, че за себе си намерих няколко особено въздействащи стиха. Че от устните ми се отрониха думите “What the fuck, Албена…”, а погледът ми се зарея в далечината в опит да обработи бушуващите в мен чувства.

“Да ти бъда тяло” ме разходи из целия диапазон на чувствата - пълна е с нежност и с мекота, а в същото време - с пестеливи и добре подбрани думи - удря умело, разказвайки за жестокости и тегоби, за междухорски и вътредушевни войни. За това какво оставяме след себе си в опитите си да го изживеем тоя живот пълноценно. Пък било то любов, руини или всичко помежду.

В поезията на Албена Тодорова винаги прозира много любов към София и ако трябва да опиша столицата някому, бих ползвала нейните думи. Иска се умение да погледнеш зад баналността на прашните фасади и да продължиш да обичаш тоя мръсен и уморен град.

За мен самата не е изненада, че стихосбирката на Албена Тодорова е сред нещата припомнили ми, че от творенето има нужда. Че душата има нужда от поезия. (Все пак нейните стихосбирки са сред малкото книги, които разхождам вече в трета страна.) Изненадата е, че пиша този текст, за да оставя по-траен отпечатък в интернет за впечатлението си от тази книга от мимолетността на статус или стори.

Чисто егоистично, “Да ти бъда тяло” ме накара да искам да видя и част от своите стихове в книжно тяло. Да им позволя да бъдат разгърнати и докоснати. Не знам дали съм благодарна за това усещане, но със сигурност ме накара да забравя поне за момент налегналото ме напоследък чувство, че всеки път щом хвана химикала само разливам мастило по страниците, но никаква част от думите ми не остават в мен. Че смисъл от писането им няма. И за това - благодаря.

И, ако не друго, “Да ти бъда тяло” съдържа в себе си “Поезията лежи в прашни кашони” - стих, който чакам повече от 10 години докато споря с “колко е важно да има поети” от “стихотворения” - първата стихосбирка на Албена Тодорова. Важно е да ги прочетете и двата.

Изслушайте и думите на авторката в кратко интервю за БНР.

А аз затварям книгата и я подпирам до сестрите ѝ в библиотеката.

Все още не са единайсет, като тези на юли. Но аз вярвам, че ще станат поне толкова.

Така и се озовах на четене в СГХГ, откъдето, напук на ниските си очаквания и въпреки липсата си на вяра, си тръгнах искрено обнадеждена за предстоящо издание от съвременната българска литература.

В същото време, не мога да препоръчам всекиму “Направени от вина” с лекота. Тази книга идва с предупреждение, че дълбае в тежки теми, само част от които домашно физическо и емоционално насилие, (намекнато) вбрачно изнасилване и най-малкото - злоупотреба с алкохол.

Тая книга е от ония тежки за разказване неща дето първо трябва да ги извадите с терапевта, за да започнете да работите по лекуването на травмата.

Като отворена рана, която трябва първо да зарасне преди да се пристъпи към останалото. Първо трябва да спре самобичуването, да се загърби битническото оцеляване и чак тогава идва истинското живеене. Едва когато простиш - на себе си, и на останалите.

Ярко, знойно и недоволно. Жарко, сурово и разливно. Образно, живописно и умело.

Липсваше ми такова писане.

“Отхвърлях ги, отричах правото им да живеят в мен.”

“Направени от вина” е за неразбраната, неизказаната и неназована травма, в която поколения българи не подозират, че живеят, не искат да видят или чието съществуване просто игнорират. За наследените грешки, вини и падения, които като екот ще рикошират в съзнанията и телата на няколко следващи генерации. И там където писането на Георги Господинов още живее в травмата, това на Йоанна Елми гледа към лекуването ѝ и животът след това.

“Яденето и вещите запълват дупката, оставена от липсата на човещина.”

Защото все някое поколение трябва да е последното пренасящо травмата към следващото. Все някое поколение трябва да надскочи себе си и миналото си, за да погледне към и да съгради бъдещето. Все някое поколение трябва да живее заради самия живот, вместо просто да събира спомени за черни дни - като сервизи в долапа - скътани, прибрани и прашасали в очакване някой да ги отвори и да им се усмихне.

“Направени от вина” е книга за капаните на обществото - за насилствено, самоволно или неусетно нанизаните около вратовете на героините примки. За припознаването в майчината или бабината история. За детство пречупено под тежестта на греховете на родителите и юмруците на насилниците.

Има ли българска жена да не познава поне част от тези истории? Да не знае угасналия поглед на жена, чийто мъж се интересува повече от чашката или от мнението на родителите си отколкото от нейното щастие? Има ли такава, която да не е чувала лични истории за шамари и домашно “превъзпитаване”, за насилствено консумиране на съпружеските задължения и вменяването на вина с пречупено през собствената си слабост “ами така е като не го слушаш”?

“Направени от вина” е и за корените и изкореняването, за това какво ни сбира и разделя, за липсващото усещане за уседналост когато си на ново място, защото не си спомняш кога последно си се чувствал у дома си.

Да бъдеш себе си на място, което ти е все още чуждо. Да бъдеш себе си на място, което познаваш до болка. Просто да бъдеш себе си, когато не се дефинираш през нечия чужда липса.

“Той не живееше с нас, но тя никога не му позволи да си отиде.”

“Направени от вина”  е история за това как бъдещето се гради върху призраците на миналото.

10 години по-късно не само, че знам кои от последвалите книги са ми любими, но дори съм имала удоволствието да срещна Шонин Макгуайър лично.

10 години по-късно “БЪДИ СИГУРЕН” е напомняне, което дори нося на кожата си.

10 години по-късно поредицата “Своенравните деца” има напълно заслужена награда Хюго и вече има 11 части и множество издания.

==

“Всяко сърце е врата” е чудесен пример за портално фентъзи, ърбан фентъзи и изобщо за фентъзи.

И това няма нищо общо с факта, че съм фен на Шонин МакГуайър и нейните светове.

Ърбан фентъзито не е съвсем непознато в България, макар на прима виста да се сещам само за чудесните “Войната на цветята” на Тад Уилямс(погледнете при Ана Хелс), “Американски богове” и “Звезден прах” на Нийл Геймън. Поредицата за Хари Дрезден на Бачър също влиза в бройката, макар да не е особено впечатляващ пример.

Със сигурност пропускам още преводни издания, а впечатляващи примери за българско етно-фентъзи са поредицата за драконче на Теллалов, “Две луни” на Елена Павлова(както и доста техни разкази) и нещата, които напоследък излизат с логото на MGB Books. Да, знам, че етно-фентъзи и ърбан фентъзи не са едно и също в контекста на горните ми примери, благодаря, но исках да покажа, че и ние вадим страхотни неща на пазара.

Портал фентъзито, обаче, може да се похвали с повече примери на български, макар и да не сте предполагали за това. Типични примери са “Магьосникът от Оз”, “Коралайн”, “Нарния” и “Алиса в Страната на чудесата”. Ако сте чели внимателно поне една от горните книги, ще знаете, че те доста грешно са представяни като детски книжки.

Такъв е случаят и с “Всяко сърце е врата” на Шонин МакГуайър. Бих я категоризирала като книга за тийн и по-възрасна публика и я препоръчвам на всеки, който може да понесе здравословно количество кръв и черва докато я чете вманиачено по време на обедната си почивка.

Гореспоменатите примери, обаче, ни разказват само за света отвъд вратата - било то шарения свят на Оз или смесицата готически и гротескно наивни шарки, които вижда Коралайн. Дори “Нарния” разказва единствено за приключенията на децата в магическия свят и едва споменава случващото се в тукашната реалност.

И тук под формата на спасител с перо в ръка идва Шонин МакГуайър, за да ни покаже пансиона на Елинор Уест за деца, които са се завърнали от подобно пътуване.

Няма как да е лесно да се завърнеш от свят, който е толкова твое вкъщи, че пред теб се е открил портал към него. И все пак, децата вече са тук и някой трябва да се погрижи за тях.

За да обрисувам световете, от които се връщат трябва да направя палалел с нашата си реалност, която, иска ни се или не, е досадно праволинейна. Живеем в свят, в който посоките са направо скучни - югът си е юг, северът север, а тръгнеш ли на изток, все някога ще срещнеш изгрева.

Не е така, обаче, в световете на “Всяко сърце е врата”. Само основните посоки са Logic, Wicked, Nonsence и Virtue, а връзката помежду им си представям като нещо средно между Мьобиусова лента и Гордиев възел.

Всяко от децата в пансиона на Елинор Уест се е завърнало от своето пътуване в подобен свят - едни са тичали по дъгата, други са дружали с елфи, а трети са усвоили способността да замръзват като камък в лицето на опасността.

Опитайте се да си представите шока от завръщането от такива светове(а понякога и насилственото изхвърлянето оттам), добавете бушуващи хормони и тийн чувствителност, поръсете с щипка копнеж по дома, в който знаеш, че няма да се завърнеш и ще получите ужаса, в който живеят тези деца. И това само до момента, в който някой започва да ги избива едно по едно.

В писането на Шонин МакГуайър най-много харесвам способността ѝ да изгражда правдоподобни и истински образи. Това, че не се фокусира над един тип образи и че в книгите ѝ има място за всички.

“Всяко сърце е врата” може да се похвали с асексуална, но не и аромантична главна героиня и трансджендър герой и всичко е толкова естествено и красиво поднесено, че книгата е задължителна за четене от куиър и не само тийнове.

“Всяко сърце е врата” ужасна по един очарователен и мек начин, а на мен ми се иска да вярвам, че ако бях срещнала вратата си, тя щеше да ме изведе в свят някъде между Logic и Wicked с щипка почуда.

Продължението на книгата е само поредната причина да чакам с нетърпение 2017 година. Препоръчвам ви доза от същото.

Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза “Румо и чудесата в тъмното”(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни - изгълтах.

Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер.

А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга - те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява.

Истината е, че за мен Замония на Валтер Мьорс е еквивалента на Пратчетовия Свят на Диска - Замония е земя чудна - с пишещите дракони философи; с волпертингерите и техният ограден град; с Книгосъзданията!

Валтер Мьорс продължава да тъче историята на Замония пред читателските очи с толкова умение, че е искрена наслада да се чете и отгръща страница след страница - не само заради текста, не - цялото книжно тяло е пиршество. От двете корици, през всяка една илюстрация - наместена, оразмерена и подправена точно както трябва. Личи си, че на предпечата е обърнато много внимание и е отделено много време.

И, въпреки чудните създания, с които е изпълнена, не бих казала, че “Румо & чудесата в тъмното” е детска книга - изпъстрена е с толкова истории за смърт - коя от коя по-брутална, епична или просто кървава - че и г-н Мартин изглежда добродушен писател.

Ще ви посрещнат листовидни паякообразни, родени в кръвта на хиляди воини; всепоглъщащи чудовища, подрънкващи медни воини, съставени от истински човешки части и часовникови механизми и дори един болезнено гениален пълководец, влюбен в уред за мъчения!

Тая книга е маняшка, ако ми позволите да изразя ентусиазма си така. Ще пасне чудесно на тийн-ове в онази буйна възраст, в която уж нищо не ги интересува, но тайничко се вълнуват от тъмата в собствения си свят.

Нека не забравяме и вечната тема за любовта - О, мили Румо, ти се влюби толкова красиво! - сковаващият страх да не бъдеш отхвърлен; безразсъдното геройство, за да спасиш любимата; та дори татуираното ѝ име на бицепса.

Валтер Мьорс подхваща клишетата, усуква ги в своята реалност и ги превръща в удоволствие за сетивата - ирония, сарказъм и умели подигравки изграждат в Замония чрез героите ѝ свят огледален на нашия.

Политика, задкулисни игри, наследствена лудост, наивна смелост и приказни същества - всичко забъркано с толкова хумор, че се усмихвах през цялото време. И когато попаднете във Волпертинг, преминете през Мъгловището или се завърнете в Замония, ще разберете какво имам предвид.

Мьорс пресъздава в света си понятия като комунизъм, монархия, анархия и мафия по толкова елегантен и забавен начин, че чак ти се приисква да се включиш. Горен и Долен свят; грехове и изкупления; любов на живот и смърт; саможертви и отмъщения - Мьорс е Дантето Алигиери и Шекспира на фентъзито, бе!

За мен тази книга е и ще остане пиршество на сетивата.

Тук задължително трябва да бъдат споменати чудесния превод и печат на книгата - пре-крас-ни! Естествено, иска ми се някой ден да видя поредицата за Замония в луксозно издание - с твърди корици - защото все пак 600 страници идват в повече на изданието, колкото и да е добро. Бих си го купила с кеф да ми краси библиотеката.

И нещо последно, което искам да кажа на всички ви - прочетете Румо, бъдете Румо!

Защото ще ви научи да не се страхувате от тъмното. Дори от това вътре във вас.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за тъгата - за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за радостта - за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере.

Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия.

Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от общата картина, че ми е трудно дори да го опиша. Защото това далеч не е само историята на едно семейство, тази на двама любовника или на двете отдалечили се една от друга сестри.

Познато ми е това тихо общуване, този ням вик “Тук съм! Виждам те! Обичам те!” Болезнено усещам скритото “Бъди по-силния, кажи го пръв!” в оставянето на малки, почти незабележими знаци, които само другият може да различи - дума тук, символ там. Не знам дали това може да бъде усетено и разбрано от всички. Или по сестрински ще остане скрито само за изпиталите го.

Далеч съм от мисълта, че “Кажи на вълците, че съм си у дома” ще хареса всекиму, но мен ме докосна истински. Къде със съревнованието между двете сестри, чрез противоборството на характерите им, от самотата на всеки един от индивидите, или през незнайната близост, която могат да изпитат само непознати. И желанието да останеш завинаги в точно един момент, с един човек.

Преизпълнена с усещания - ето така ме остави тази книга. И, пусто да опустее, така се пише!

Защо я харесвам толкова ли? Заради негативното пространство. Защото Брънт не ти казва какви са нещата, не ги рисува на едро и със замах, а напротив - с дребни щрихи, едвам забележимо нанася на платното всеки детайл от историята. А платното си ти.

И знаете ли какво? Позволявам си да я сравня със силата на “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис. Да, два пъти по-кратка, но не по-малко силна или емоционално заредена.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.

“Кажи на вълците, че съм си у дома” е съкровище от онези, които можеш да намериш в скрина на баба си - отдавна забравен и погребан под куп ненужни вещи. Но един ден, ровейки се в собствената си загуба, го откриваш и, о! баба ти там е скрила детски снимки на теб и сестра ти. Разглеждаш ги бавно, галейки пожълтелите ръбчета, попиваш собствените си спомени за тях - малко замъглени от времето и доста романтизирани от носталгия.

И си спомняш, че в себе си, без значение колко си ядосан на света, имаш обич. Толкова обич, че с нея можеш да захраниш всичките си близки и да ги завиеш с пелена от топли думи.

И тогава, едва тогава, отпускаш юмруците, които досега си свивал от бяс към загубата на най-близкия си. За първи път поемаш дъх с освободени дробове и се усмихваш.

Това беше за мен “Кажи на вълците…” - дъх.

Така че, да, наистина смятам, че това е книга, която трябва да разлистиш - бавничко, в хладни сутрини като настоящите.

И въпреки несломимата ми вяра в електронните книги, да ти препоръчам да си я намериш на хартия.

Истината е, че живеем във времена, в които на журналисти се забранява да пишат по неудобни някому теми и биват заплашвани, ако си позволят своеволието да мислят и пишат свободно. Истината е, че имаме нужда да си припомним миналото, за да си дадем ясна представа за това какво е настоящето.

Историята, която Христо Карастоянов е написал ще ви потопи директно в онова време на съмнителни идеали и още по-съмнителна правота на закона. Във времето, когато хората е трябвало да бъдат силни не просто, за да преминат през живота си, но и да оставят значима следа от себе си. Във времена на безразсъдна смелост и нулева грижа за последствията.

От прочутите софийски адвокати кой вдигал ръце и викал: „Не, недей, не ми докарвай беля на главата!“, кой бил вече в затвора, кой направо се криел, като го види, та затуй със защитата се захванал един Стефан, Стефан Рашенов, който тъкмо бил пристигнал чак от Русе и пишел чат-пат по вестниците и списанията под името Станимир Лилянов. Този Стефан бил разумен човек и като го чул каква реч се готвел да дръпне поетът в съда, му рекъл да я кара по-кротко. „Виж сега – казал. – По-добре вземи да се разболееш, Милев! Сериозно ти казвам. Разболявай се, скрий се някъде да пишеш, а аз с твоето медицинско ще се опитам да отложа делото с някой и друг месец. Пък дотогава я камилата, я камиларят…“ Поетът светкавично отвърнал, че тая няма да я бъде и че ако още веднъж му го предложел това – отказвал се от услугите му! „Сега ще се борим, мамка им кретенска! – изсумтял и запалил друга цигара. – Песните – казал – ще ги пишем после.

Главните герои на „Една и съща нощ“ са Гео Милев и Шейтанов, но истината е, че за историята не по-малка роля играе и съпругата на Милев - Милица. Една всеотдайна и смела жена, раздала себе си, за да се справи с последвалите смъртта на Гео трудни години.

Суровите времена създават сурови хора, а тя е тази, която успява да намери силите да отгледа двете си дъщери без повторен брак и да им даде образованието, благодарение на което поколенията да се радват на хубавите преводи и поезията на Леда Милева.

Ще ми се тази книга да бъде прочетена от учениците, на които поемата „Септември“ тепърва предстои.

Възможността да се потопят в това време, така умело пресъздадено от Христо Карастоянов ще ги накара да погледнат на произведението от ъгъла на участници в събитията и да почувстват болката на онеправданите.

И, малко или много, да проумеят гения на Гео Милев, а защо не и да усетят влиянието, което е оказал над литературата - авторска и преводна - в България.

Ибрикчии! – изругал. – Блюдолизци, угодници, политически държанки, услужливци, подмазвачи и най-обикновени мерзавци! Да живей флиртът по булевард „Цар Освободител“, гъвкаво-гръбначният кариеризъм и белите дантелени валентинки на стратиевци и стубеловци! И така – додето всички престанат да мислят със собствените си глави. И да викат: това е така, защото тъй го пише в „Слово“, „Мир“ и „Златорог“…

Народ стадо, туй им нужно на мракобесите… Не му казвайте истината – така ще му е по-лесно да лъже. Въобще, сатрапът без цензура е едно нищо. На тиранията майката ѝ е цензурата.

„Една и съща нощ“ и един вечерен разговор за съвременните български поети ми дадоха усещането за огромната загуба, която е претърпяла българската поезия със загубата на дори един от онова поколение.

И се запитах колко от сегашните ще останат в историята. Колко ще наредят имената си до тези на Милев, Шейтанов, Страшимиров и Ламар?

Надявам се да се намерят такива. И то много.

Отдавна следя блога на Албена Тодорова /за Fb цък тук/ и ми се щеше да видя стиховете й под формата на книжно тяло, което да отгръщам в спокойствието на неделната утрин, да прочитам и препрочитам. И когато самата тя попита дали някой би имал интерес да си закупи нейна стихосбирка, първата ми реакция беше диво “Да!”

Някой би казал, че стиховете й са пълни с тъга и аз не бих могла да се съглася по-малко. “стихотворения” е пълна с живот, от онзи изпълнения с откровения, непохватна откровеност и смелост да оголиш себе си.

Стихосбирката на Албена Тодорова ми припомни каква е моята дефиниция за поет, а именно “човек, който забелязва красотата на нещата около него и намира думите, за да я покаже на останалите”. Поетите са онези, които умеят да намират поезията във всичко - от капчука, който не ти позволява да се застоиш под него до връзката между хорските взаимоотношения и чувствата им едни към други.

Признавам си, че оформлението много ми хареса - от елегантните празни страници в началото и в края до мястото, което е оставено на стиховете да дишат - доказателството, че липсите ни ни изпълват също толкова, колкото пълнотите ни.

Не очаквайте от “стихотворения” рими и строфи. Не очаквайте поезия от типа, който сме учили в училище. Не очаквайте патос и лесно различими емоции. Такива няма.

Какво да очаквате ли? Очаквайте животът, поднесен по простичък начин с малко думи. Очаквайте да видите нещата около себе си по неочакван нов начин. Очаквайте да намерите поне един стих, който да ви грабне.

И, Бени, ще поспорим, но светът има нужда от поети. От смели поети.

===

Знаете ли, затваряйки книгата, смело мога да заявя, че скоро не съм преживявала подобно приключение. А знаейки, че е едва първата част от трилогия, вече искам още. Още!

„Захранване“ проследява проследява журналистическият възход на блогърите Джорджия Мейсън, позната като Джордж, и брат й – Шон. Блогъри във време, в което да си честен с читателите си и да си готов да заложиш живота си, за да им дадеш истината, не е въпрос на журналистическо образование, а на призвание. Трябва да започна отдалече - близо 25 години преди началото на действието в книгата,- за да разберете какво означава да си блогър.

В началото на епидемията Келис-Амбърлий, която кара хората да зомбясват, конвенционалните медии нямат топките, за да се изправят пред обществото и да заявят колко е тежка ситуацията. Тогава начело на съпротивата срещу масовата дезинформация заставят блогърите – хората, готови да споделят опита си в момента, в който имат нова полезна информация. На техните опит и трупове лежат познанията за това, кое работи и кое – не, в борбата със зомбитата.

“Истинските” медии са били ограничени от правилата и регулациите докато в същото време блогърите нямали никакво друго ограничение освен скоростта, с която успявали да записват мислите си.

Ние първи сме съобщили, че обявени за починали хора са започнали да се надигат и да хапват от своите роднини. Ние сме се изправили и сме заявили “да, има зомбита и да, те убиват хора”, докато в същото време останалата част от света все още е била заета с изумителния екотерористичен акт, при който в атмосферата е бил освободен непреминал през съответните изпитания “лек за обикновена настинка”. Ние сме давали съвети за самозащита, когато всичко останали едва-едва са започвали да признават, че може би има проблем.

По улиците са умирали хора, докато телевизионните водещи са подхвърляли шеги, че някои хора приемат любимите си филми на ужасите прекалено сериозно."

Интернет променя правилата на играта. Ако те няма онлайн, не съществуваш. Ако блогърите не смятат, че си стока – ти си политически мъртъв. Ако играта загрубее – загрубява наистина.

Затова  и именно Джордж и Шон, допълнени от романистката си Бъфи, се оказват заплаха насред кашата на една наглед проста президентска кампания. И когато тънкият лед  се пропуква и (политически) зомбита започнат да ги преследват, може би е прекалено късно, за да бягат за спасение.

Светът от 2040-та година е свят, в който трябва да си готов да изоставиш близките си, ако собственият ти живот зависи от това. Свят, в който трябва да си способен да теглиш куршум в главата на роднина или приятел, ако самият той ти е скъп. Свят, в който изтръпваш всеки път, когато си правиш кръвна проба, минаваш през гласово разпознаване или си вземаш поредния душ с белина.

Това, което най-много харесах в книгата на Мира Грант е умението на героите й да запазват човешкото в себе си, включително онзи жизнено важен хумор за тежките ситуации, в които той е единственото, което ги спасява от стреса на вечната опасност от инфекция.

„Захранване“ е забавна, леко и умело поднесена история за близостта в един свят, в който не можеш да си позволиш да си близък с никого. Всички носят вируса и никой не е застрахован.

Книгата е много далеч от “Z-та световна война”, където отделните разкази на очевидци трябваше да изградят обща картина. Тук имаме разказ от първо лице. От името на блогър-новинар. А това значи: искрен, отговорен и обективен.

“В рамките на няколко години след Възкресението блогърската общност се е разделила на настоящите си клонове, като реакция на нарастващите постъпления в редиците си и промените в обществото. Имаме си новинарите, които докладват фактите, без да ги оцветяват с мнение, поне доколкото ни е по силите, а така също и нашите братовчеди стюартите, съобщаващи мнението си съгласно фактите. Ървините излизат навън и държат опасността за опашката, за да дадат поне някакви поводи за вълнение на населението, живеещо относително затворено в домовете си, докато в същото време техните по-спокойни противоположности, лелките, споделят истории от живота си, рецепти и други дреболии, за да вдъхват на хората усещане за щастие и комфорт. И, разбира се - романистите, които пълнят онлайн-света с поезия, разкази и фантазии.”

Не е случайна наградата „Хюго“, това ще ви кажа. И, ако по някое време в книгата ви се иска да крещите „Не! Не! Не, това не биваше да се случва!“, да знаете, че това беше и моята реакция.

Великолепно изпълнение от страна на Мира Грант относно захранването с информация в свят, в който можеш да се довериш някому само на база доказаните му име и професионализъм. Прекрасна разработка на тема “блогърите и мястото им в света днес”. И не на последно място - книга, чиито продължения - “Deadline” и “Blackout” - ще чакам с нетърпение.

Освен всичко останало, искам да отбележа прекрасната корица, която обхваща всичко най-важно от книгата - постоянният поток информация, възможно най-бързото информиране на читателя и, разбира се, кръвта, с която се изкупува всичко това.

Да пиша за “Пълноземие” след “Слънце недосегаемо” е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в “Пълноземие” Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в “Слънце”-то.

И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ.

– Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят.

– И колко истини има?

– Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.

Смело твърдя, че на втори прочит, “Пълноземие” не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна.

Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под линия. “Пълноземие” просто е изпипана книга.

Четейки “Пълноземие” нямаше как да се не сетя за “Луната е наставница сурова” на Хайнлайн с лунните заселници, чуждите (земни) икономически и властови интереси и бунта, който луняните са просто длъжни да започнат за свободата си.

Историята започва след гмурването на Дичо в бурните морски води край Ахтопол. Той се озовава на място, което можем да наречем кръстопът между световете. А преминаването оттам го набутва право във военните действия, развиващи се на Луната в една паралелна на тази, от която идва, вселена.

И дори там, в една България, в която си заслужава да се гордееш, Теллалов разказва без излишна балканска чест и със спокоен шовинизъм за нивата транспорта на футуристична София, роканите на Атанасов и липсата на нужда от антибиотици.

За мен, “Пълноземие” бе като прегръдка с приятел. В търсене на драконче.

П.п. Книгата можете да намерите в Читанка и, при желание, да я заплатите при ЧоБи-тите или, също при тях, да се помолите за хартиено издание от малкото, които са останали.