“Кажи на вълците, че съм си у дома” е първата книга, на която с чисто сърце ще дам пълна петица от доста време насам - текст, превод, корица, оформление! А вие запомнете името Карол Рифка Брънт.
“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за тъгата - за неуловимите ѝ пипала, впиващи се в теб по всички възможни начини; за непроследимите белези, оставени от смъртта на близък; за всички онези пукнатини, появили се незнайно как и, ако имаш късмет, запълнени от някой, който те обича.
“Кажи на вълците, че съм си у дома” е книга за радостта - за стотиците малки начини живота да изпълни тялото ти; за напиращата нужда да бъдем разбрани и приети и да обичаме себе си дори това да не стане; за всички онези моменти, в които някой някъде все пак успява да те разбере.
Книга за общуването и за вредите от липсата му; книга за любовта от пръв поглед и претопяването ни в другия; книга за човешката близост и нещата, които я прекършват на две. Книга за любовта като спасение. И за вълка, който се бори да изскочи от всеки от нас и да ухапе другия.
Карол Рифка Брънт толкова умело е описала всеки нюанс от общата картина, че ми е трудно дори да го опиша. Защото това далеч не е само историята на едно семейство, тази на двама любовника или на двете отдалечили се една от друга сестри.
Познато ми е това тихо общуване, този ням вик “Тук съм! Виждам те! Обичам те!” Болезнено усещам скритото “Бъди по-силния, кажи го пръв!” в оставянето на малки, почти незабележими знаци, които само другият може да различи - дума тук, символ там. Не знам дали това може да бъде усетено и разбрано от всички. Или по сестрински ще остане скрито само за изпиталите го.
Далеч съм от мисълта, че “Кажи на вълците, че съм си у дома” ще хареса всекиму, но мен ме докосна истински. Къде със съревнованието между двете сестри, чрез противоборството на характерите им, от самотата на всеки един от индивидите, или през незнайната близост, която могат да изпитат само непознати. И желанието да останеш завинаги в точно един момент, с един човек.
Преизпълнена с усещания - ето така ме остави тази книга. И, пусто да опустее, така се пише!
Защо я харесвам толкова ли? Заради негативното пространство. Защото Брънт не ти казва какви са нещата, не ги рисува на едро и със замах, а напротив - с дребни щрихи, едвам забележимо нанася на платното всеки детайл от историята. А платното си ти.
И знаете ли какво? Позволявам си да я сравня със силата на “Мидълсекс” на Джефри Юдженидис. Да, два пъти по-кратка, но не по-малко силна или емоционално заредена.
“Кажи на вълците, че съм си у дома” отива на рафта с книги, които отгръщам, когато не намирам сили да бъда себе си. Онези книги, в които намирам причини, за да продължа и да си простя. И да обичам. Защото животът е един.
“Кажи на вълците, че съм си у дома” е съкровище от онези, които можеш да намериш в скрина на баба си - отдавна забравен и погребан под куп ненужни вещи. Но един ден, ровейки се в собствената си загуба, го откриваш и, о! баба ти там е скрила детски снимки на теб и сестра ти. Разглеждаш ги бавно, галейки пожълтелите ръбчета, попиваш собствените си спомени за тях - малко замъглени от времето и доста романтизирани от носталгия.
И си спомняш, че в себе си, без значение колко си ядосан на света, имаш обич. Толкова обич, че с нея можеш да захраниш всичките си близки и да ги завиеш с пелена от топли думи.
И тогава, едва тогава, отпускаш юмруците, които досега си свивал от бяс към загубата на най-близкия си. За първи път поемаш дъх с освободени дробове и се усмихваш.
Това беше за мен “Кажи на вълците…” - дъх.
Така че, да, наистина смятам, че това е книга, която трябва да разлистиш - бавничко, в хладни сутрини като настоящите.
И въпреки несломимата ми вяра в електронните книги, да ти препоръчам да си я намериш на хартия.