„Аман от революции!“ е всичко, което може да възкликне човек, четейки за безумията, случващи се в началото на миналия век. Но истината е, че от революции имаме нужда, защото тук по друг начин не се променят нещата.
Истината е, че живеем във времена, в които на журналисти се забранява да пишат по неудобни някому теми и биват заплашвани, ако си позволят своеволието да мислят и пишат свободно. Истината е, че имаме нужда да си припомним миналото, за да си дадем ясна представа за това какво е настоящето.
Историята, която Христо Карастоянов е написал ще ви потопи директно в онова време на съмнителни идеали и още по-съмнителна правота на закона. Във времето, когато хората е трябвало да бъдат силни не просто, за да преминат през живота си, но и да оставят значима следа от себе си. Във времена на безразсъдна смелост и нулева грижа за последствията.
От прочутите софийски адвокати кой вдигал ръце и викал: „Не, недей, не ми докарвай беля на главата!“, кой бил вече в затвора, кой направо се криел, като го види, та затуй със защитата се захванал един Стефан, Стефан Рашенов, който тъкмо бил пристигнал чак от Русе и пишел чат-пат по вестниците и списанията под името Станимир Лилянов. Този Стефан бил разумен човек и като го чул каква реч се готвел да дръпне поетът в съда, му рекъл да я кара по-кротко. „Виж сега – казал. – По-добре вземи да се разболееш, Милев! Сериозно ти казвам. Разболявай се, скрий се някъде да пишеш, а аз с твоето медицинско ще се опитам да отложа делото с някой и друг месец. Пък дотогава я камилата, я камиларят…“ Поетът светкавично отвърнал, че тая няма да я бъде и че ако още веднъж му го предложел това – отказвал се от услугите му! „Сега ще се борим, мамка им кретенска! – изсумтял и запалил друга цигара. – Песните – казал – ще ги пишем после.
Главните герои на „Една и съща нощ“ са Гео Милев и Шейтанов, но истината е, че за историята не по-малка роля играе и съпругата на Милев - Милица. Една всеотдайна и смела жена, раздала себе си, за да се справи с последвалите смъртта на Гео трудни години.
Суровите времена създават сурови хора, а тя е тази, която успява да намери силите да отгледа двете си дъщери без повторен брак и да им даде образованието, благодарение на което поколенията да се радват на хубавите преводи и поезията на Леда Милева.
Ще ми се тази книга да бъде прочетена от учениците, на които поемата „Септември“ тепърва предстои.
Възможността да се потопят в това време, така умело пресъздадено от Христо Карастоянов ще ги накара да погледнат на произведението от ъгъла на участници в събитията и да почувстват болката на онеправданите.
И, малко или много, да проумеят гения на Гео Милев, а защо не и да усетят влиянието, което е оказал над литературата - авторска и преводна - в България.
Ибрикчии! – изругал. – Блюдолизци, угодници, политически държанки, услужливци, подмазвачи и най-обикновени мерзавци! Да живей флиртът по булевард „Цар Освободител“, гъвкаво-гръбначният кариеризъм и белите дантелени валентинки на стратиевци и стубеловци! И така – додето всички престанат да мислят със собствените си глави. И да викат: това е така, защото тъй го пише в „Слово“, „Мир“ и „Златорог“…
Народ стадо, туй им нужно на мракобесите… Не му казвайте истината – така ще му е по-лесно да лъже. Въобще, сатрапът без цензура е едно нищо. На тиранията майката ѝ е цензурата.
„Една и съща нощ“ и един вечерен разговор за съвременните български поети ми дадоха усещането за огромната загуба, която е претърпяла българската поезия със загубата на дори един от онова поколение.
И се запитах колко от сегашните ще останат в историята. Колко ще наредят имената си до тези на Милев, Шейтанов, Страшимиров и Ламар?
Надявам се да се намерят такива. И то много.