Денят на скръбта, денят на "Непорочните самоубийства" – Джефри Юдженидис

4 юни, 2013

Още с първата си книга Джефри Юдженидис показва, че може да пише. А последвалата я „Мидълсекс“ доказва статута му на добър автор с Пулицър зад себе си.

Юдженидис не се захваща с лесни теми – в „Непорочните самоубийства“ разкрива истинския свят на едно от онези „идеални“ американски предградия, в което никой никога не умира. Поне до онзи ден, в който Сесилия Лисбън не прави опит за самоубийство, а по-късно бива последвана от останалите си четири сестри.Сестрите Лисбън – Сесилия, Лъкс, Бони, Мери и Терийз са дотолкова обременени от несдържаната строгост на своето семейство, че дори една нощ на (почти) стерилно и безперспективно ухажване е способна да ги направи щастливи.

Госпожа Лисбън беше привърженик на идеята, че романтиката е по-добре да се държи под око. Но докато амишкото момче се връща посред нощ, за да хвърли камък по прозореца на момичето (звук, който останалите се правят, че не чуват), доктрината на госпожа Лисбън нямаше място за никакво нощно помилване. Нейните канута никога не водеха до лагерни огньове.

Книгата е един постоянен въпрос без отговор за трагедията, която счупва привидното спокойствие на тази извадка от американското общество. Тя е вик към лицемерието на престижния квартал, в който съседите задружно си косят ливадите, но са неспособни да видят как строгостта на едно семейство изсмуква живота от телата на дъщерите си.
В едно семейство, за което очевидец по-късно ще каже:„Човек би се самоубил там, само за да се намери на работа.“

Джефри Юдженидис води разказа от гледната точка на очевидец на случилото се. Той е едно от момчетата от квартала влюбени в сестрите Лисбън – един от малките мъже, които дори с порастването си не спират да колекционират спомена за любовта към тях и да се питат какво е подтикнало момичетата да приключат пътя си в този свят. Това е книга писана от момчета за момичета. И за това колко малко знаем едни за други.

Това е книга, чийто край знаеш, но четеш с настървение, за да го проумееш. Цялата е търсене на отговора на един въпрос – защо се самоубиха сестрите Лисбън. Защо позволиха на тъгата да ги превземе, а не продължиха своя живот, макар най-малката от тях вече да я няма?
Юдженидис с майсторство изгражда напрегнатото очакване на последващите самоубийства без да спира да задава въпроси и да очарова със заключения:

Усещахме какъв затвор е да си момиче, как да си момиче означава умът ти да е трескав и мечтателен, а накрая задължително научаваш кой цвят с кой си подхожда.

Юдженидис умело рисува с думите си образа на американското общество, чиято единствена немощна реакция е да изпрати брошури, очакващо белите букви на зелен фон да свършат това, което самите хора отказват да сторят – да се интересуват повече от околните.
И когато остатъците от един живот бъдат струпани като гаражна разпродажба на моравата с тъга и любопитство да си признаят, че биха искали да бяха познавали по-добре живелия го.

Скръбта е нещо естествено. Преодоляването й е въпрос на избор.

Още от Мила Ташева в Аз чета, Супата на Кафка, при Сън и в Левитация.

 

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.