Диви, живи, дъхави "Трънски разкази" – Петър Делчев

16 юли, 2013

Завладяващи, покоряващи, настърхващи и успокояващи, майсторски упояващи, неразумно откровени, честни и заслепяващи…
Това е само част от думите, които мога да употребя за прекрасните „Трънски разкази“, в които Петър Делчев сам не пести цветния си език и с майсторство заплита разказите си с талант. Талант, който говори сам за себе си.

Делчев разказва историите на сурови мъже в едни сурови времена на едно още по-сурово място – Трънския балкан. Там планината е сурова, такива трябва да са и хората и, докато природата не им прощава, то миналото дори иска кървавия си дан.
„Трънски разкази“ е книга за вечната спътница на човешкия живот – смъртта.
На тялото, на душата и на Трънския балкан.

Знаете ли какво значи за сборник разкази да няма дори един слаб разказ?
(Макар „Астралиеца“ да ми се видя вмъкнат, ей така, за да покаже, че трънчани са проклети от петите до главата)
Знаете ли какво значи очите ми да се насълзят от бурята предизвикана в душата ми?
(Вмъкна се в душата ми тоя човек и я обърна с опакото навън. Накара ме да си припомня колко прибързано умеем да се съдим, а не бива.)
Знаете ли какво значи да се вживееш във време и на място, където „Селото криво-ляво умее да преглъща майчино чернило, но сирашката попара за дълго горчи и присяда“?
Където волята за живот е единственото, което имаш?

По себе си знам, че когато ми се прииска нечие писано слово да е мое, то е по-силно от настоящето.
С такова слово се сблъсках, зачитайки „Трънски разкази“.
Сякаш се засилих с удоволствие по прашния баир, надбягвайки вятъра, спънах се в готовите да ме разкъсат разкази и ожулих дланите си до кръв при сблъсъка с напечената пръст.
Точно това ми се случи – затичах се с разказите на Петър Делчев и се блъснах в непоклатима стена изплетена от думи.

С разказите на Петър Делчев се хванах на вълчето хоро и не го напуснах до последната страница. Заживях с болките на героите, молейки се, проклинайки и ядосвайки се на суровата им съдба. Кълнях и се надявах.
Надявах се на чудо, каквото Трънския блакан не е виждал и не ще види.
По-голямо чудо от това 100 страници да ме разбъркат така отвътре и да ме възхитят с изпипаността си, не ми се бе случвало скоро. Надявам се да се повтаря.

Още късове възхита при Преслав Ганев и Христо Блажев .

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.