Проклятието на „Момиченцето с всички дарби“ – М. Р.Кери

11 октомври, 2014

момиченцето с всички дарбиРевюто, което ви предстои да прочетете са секунди ме убеди да потъна в „Момиченцето с всички дарби“. Доверих се на думите на Кристина и не сгреших. Повярвайте и вие.

Мелани е на 10 и е гений. Тя е учтива, послушна и мила. Кожата й е бяла като сняг, затова знае, че когато порастне ще бъде красива. Но всичко, което познава се събира в един коридор – червената врата на класната стая в единия край и сивата врата, зад която минават само Сержантът и учителите в другия.

Нейното малко късче от света е на път да се срине, стените около нея ще рухнат и Мелани ще трябва да се изправи пред една истина, която старателно е крита от нея и от другите деца в класа, но тя все още не го знае.

Учебниците грешат, но тя още не го знае.

Ще получи отговори на въпроси, които не е смяла да си задава. Например, защо Сержантът и неговите хора всяка сутрин извеждат децата от килиите им овързани в инвалидни колички и под прицел? Защо децата в книгите, които мис Жустину и другите учители им четат ядат торти и кифлички, а Мелани и класът се хранят веднъж седмично с „живи гадинки”?

Къде са родителите им? Защо, когато Сержантът изведе някого от клас за среща с д-р Калдуел, те не се завръщат? Никога?

girl-with-all-the-gifts„Момичето с всичките дарове” е книга за глада и надеждата. Глад за познание. Глад за топлина и взаимност. Глад за възмездие и признание. И за човешка плът. И надеждата, че човечеството все още е способно да се излекува, да възроди цивилизацията и да претвори света.

Аз пък се надявам с това да съм подразнила любопитството достатъчно, защото е много трудно да се говори за героите в „Момичето…” и взаимоотношенията помежду им без да издам твърде релевантни подробности за историята. Всъщност сюжетът е прост и не се отличава с особена новост: група необичайни оцелели, събрани от обстоятелствата трябва да стигнат до последната крепост на човеците – какви ужаси ще срещнат и ще оцелеят ли по пътя?

Но необичайната за жанра дълбочина на героите, сложността и реализмът в характерите им повече от компенсира познатия сюжеет. Последователността и съответствието между миналото, начинът им на мислене, действията на героите са интуитивно разбираеми. Следствени връзки възникват сякаш от самосебе си, подсъзнателно.

Въпреки това книгата успява да бъде същевременно непредвидима. Добри и лоши няма. Всеки сам за себе си е прав. Всеки има своите напълно валидни аргументи. Хората в тази книга са истински. Някъде. Някога. Обрисувани толкова човешки под експертното перо на Кери– емоционалното обвързване с всеки един от тях е неизбежно. Мелани в частност – състрадателна и съпричастна, дълбоката трагедия на чието съществуване е показател, за това как една зомби-приказка може да провокира емоции много далечни от страха. „Момичето…” с лекота бяга от всичко типично за жанра. Краят е внезапен. Връхлита, като стена, извисила се пред мен – над мен – след завой взет с висока скорост. Скачам на спирачката, а сърцето ми бие в гърлото.

Кери без да бърза ме потопи в дистопията на бъдещето, бавно и неусетно, остави ме сама да осъзная колко опасно дълбоко съм навлязла – до тогава, разбира се, вече беше късно. Започнах да се давя, а когато изпълзях от другата страна, трябваше да се боря за всяка плитка, насечена глътка въздух. Видях края на света, такъв какъвто го познаваме ние, през очите на едно дете. Чисто, невинно и любопитно. В реално време – във всеки един момент за този свят аз знаех точно толкова, колкото знаеше Мелани.

Разкривах го с нея. За експериментът знаех точно толкова, колкото знаеха д-р Калдуел и мис Жустину. За болестта, смъртта и чудовищата знаех точно толкова, колкото сержант Паркс. Но никой от тях не знаеше истината за гладните деца, за това не я знаех и аз. Прозряхме я заедно едва в края. А всеки знае, че краят е ново начало.

Научната обосновка на гъбичната инфекция е стряскащо автентична, паралелна в подробностите си само на тази на Мира Грант в нейната постапокалиптична трилогия „Захранване”. Също като нея Кери засяга и социално релевантни теми, като етика в научните среди и по-специално в медицината, ширещото се насилие, милитаризацията, профанизацията на всичко свято в името на оцеляването.

Но светът на Мира Грант е структуриран, функциониращ. Структура и функции Кери създава само в съзнанието на своите герои, които след това захвърля в неизвестното. Образът на Мелани бива изграден върху символизмът на Пандора за детето, като „момичето с всичките дарове”, което е и директния превод на името „Пандора”, тя се самоидентифицира с нея. От там и знакът за равенство между Мелани и плахата надежда, която четейки не смея да си позволя да почувствам. Толкова крехка е тя.

момиченцето с всички дарбиМелани се надява за света вместо мен, но не тя е неговата надежда за оцеляване. Телеграфният стил на Кери допринася за истинността на пейзажа. Прозата му не признава излишък. Подчертава липсата. Празното. Гладът. Всяка дума е важна. Кратките стегнати изречения са в унисон със суровата реалност на новия ни стар свят. Човечеството вече не диктува правилата и път назад няма. Но природата си знае работата. И животът винаги намира начин. Катастрофалната случайност може би ще се окаже катализатор за най-естественото нещо в природата. Еволюцията.

Подковано, защото от самото начало знаем какво е – ние сами сме инженерите на вируса, а Кери разчита на естествения подбор, еволюция, адаптация и т.н. на дефакто съществуващата ophiocordyceps unilateralis. От там нататък ние се опитваме да установим какво е станало.

Само от едно нещо не съм доволна в тази книга: как сме започнали да се заразяване първоначално, ако гъбата сама, дори с размерите в края на книгата, в Лондон, ПАК има нужда от външна намеса, за да освободи спорите? Как са попаднали първото поколение спори в нас? Станал е пожар нейде из амазонските джунгли и вятърът ги разнесъл? Нищо споменато… И това е единственият пропуск на книгата.

В заключение – позволете си да потънете в тази книга, почувствайте глада…

Кристина О’Мали

Няколко думи и от мен за бързината, с която книгата завладя света: публикувана едва през юни 2014 „Момиченцето с всички дарби“ съчета по прекрасен пост апокалиптичната обстановка и гладът за общуване на „Кучешките звезди“ с играта с природата, която сме обречени да изгубим.

Дали ни предстои цяла ера с дистопични книги, основани на научни факти? Дали ще се зарадваме на още някое задъхващо четиво, обосновано и подковано с наука и голи човешки емоции? Можем само да се надяваме.

Сподели:

Comments

comments

No Comments

Comments are closed.