„Not Your Sidekick“ доставя нужните ни гей супергерои – C.B.Lee
ревюта / 28 март, 2017

Ако не харесвате истории за супергерои, „Not Your Sidekick“ не е вашата история. Ако не харесвате лековати и не безкрайно безднадежни тийн любовни истории – също. Но, ако имате нужда от сладка история за бисексуални и транс тийнейджъри супергерои в живота си, „Not Your Sidekick“ е точно вашата история. Книгата е чудесна в смисъла, в който е писана – за младата аудитория, без излишен драматизъм и с единствената претенция да разкаже по подходящ и четивен начин историята на няколко тийна и проблемите, с които се сблъскват. 17-годишната Джес се бори с факта, че не е наследила супер сили от супер родителите си, не успява да изпълни очакванията, с които е натоварена като първо поколение, родено на територията на нова за родителите му мигранти родина и на всичкото отгоре ужасно много си пада по съученичката, с която има късмета да дели стаж. I can’t just ask Abby if she likes girls or not! What if she doesn’t know? What if… I… Yeah. It’s too much risk. Не мога просто да питам Аби дали харесва момичета или не. Ами ако и тя не знае? Ами ако… аз… Да. Рискът е прекалено голям. Книгата е съвсем тийнейджърска, лека и чудесна за разсейване между такива за…

За да живея, трябва да оцелея / „If I Was Your Girl“ – Meredith Russo
ревюта / 26 февруари, 2017

„If I Was Your Girl“ всъщност върви по всички канони на young adult литературата – тийнейджъри, тормоз в училище, любовни драми, голямо разкритие на бала в края на срока и т.н. Главната героиня Аманда спокойно би могла да крие каква ли не друга тайна от приятелите си в училище и от гаджето си. Просто в случая тайната е, че в акта ѝ за раждане пише „име: Андрю, пол: мъжки“. На Аманда не ѝ личи, тя минава между капките. Аманда е имала късмета да започне хормонална терапия сравнително рано и да премине през операция за смяна на пола веднага след навършване на необходимите 18 години. Аманда има родители, които се опитват да я приемат и разберат, въпреки факта, че трябва да забравят за всички детски снимки на детето си, въпреки че трябва да свикнат с новото ѝ име и най-вече въпреки, че не спират да се тревожат за нея. Особено след като вече има един опит за самоубийство. If I’d had the strength to be normal, I thought, or at least the strength to die, then everyone would have been happy. Ако имах силата да съм нормална, помислих си, или поне силата да умра, всички щяха да са щастливи. Няма как…

„Злочестие“ щипе солено – Брандън Сандерсън
ревюта / 12 юли, 2016

Всяка хубава книжна поредица има своя край и за „Възмездителите“ той идва със „Злочестие“. Аз го изгълтах веднага след „Зарево“ и сега си мисля, че вероятно беше грешка, но така или иначе стореното – сторено. Ако в „Стоманено сърце“ пълзяхме из катакомбите на превърнатото в стомана Нюкаго, а в „Зарево“ се давихме в подводен Бабилар, то сега идва ред на подвижен град от… сол. Сандерсън не спира да поднася нови герои и да оплита действието си около странностите им. Истината обаче е, че малко ми поомръзна от сладникавата завършеност на трилогиите му и не успявам да убедя себе си дори с „такъв му е стила, а доброто писане през останалата част в книгите му му носи само точки“. Искам да видя лошия Брандън Сандерсън, да пусне малко повече кръв на героите си, да направи някой друг пълнокръвен злодей, да напъне малко повече действието. Междувременно „Злочестие“ продължава също толкова класически, колкото предходните книги – добрите, лошия и спасението, което дебне току преди края на книгата. С разликата, че като че ли Брандън Сандерсън е вкарал малко повече екшън този път, а Колене изяжда и доста бой и куршуми(има ли надежда?) Така или иначе, книгата се чете адски бързо без излишно напрежение и…

Подводно „Зарево“ – Брандън Сандерсън
ревюта / 24 февруари, 2016

Доста бях позабавила четенето на „Зарево“, признавам си, но с излизането на третата част от поредицата „Възмездителите“, а именно „Злочестие“ нямаше как да не си доставя двойно удоволствие и да ги изчета наведнъж. След достойното представяне на комикс-възможностите си в „Стоманено сърце“, Сандерсън не пести сили и в „Зарево“. Лека смяна на декора, подмяна на лошия супер герой, щипка съмнения в главите на избавителите на Нюкаго от Стоманено сърце и имаме успешната рецепта за продължение на спечелила сърцата на феновете книга. Естествено, приликите между книгите ги има, но в типичен комиксов стил и така трябва да бъде – съдбата на доброто лежи на плещите на няколко души, докато тираните със свръхсили вгорчават живота на обикновения човек. Истински лошото идва, когато Дейвид, главният герой от „Стоманено сърце“ – човекът, успял да убие едноименния персонаж, започва да се съмнява в целите, с които е живял допреди месеци. Доскоро убеден, че всички Епични са лоши, сега покрай Професора и Меган установява, че това далеч не е така и устоите на вярата му са силно разклатени. В „Зарево“ Брандън Сандерсън не просто успява да поддържа темпото, което сам си е наложил в „Стоманено сърце“, но дори успява да го забърза, добавяйки нови и нови слоеве…

„Полукрал“, но мъдър предводител – Джо Абъркромби
ревюта / 22 февруари, 2016

Първата ми реакция при досега с „Полукрал“ бе „Много е тънка!“. Нетипично за стила на Абъркромби „Полукрал“ е 370 стр. малък формат, докато предишните книги от вселената на Първия закон(„Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният довод на кралете“ и „Герои“) бяха големи, дебели и кървави. Естествено, кръвта не е спестена и тук, но за разлика от Първия закон, където „стоманата е отговорът“, тук главният герой Ярви не разполага с предимството на умението да върти меч и раздава справедливост чрез реки от кръв. Той трябва да се примири, че ще спаси кожата си бавно, с помощта на познанията си и с колкото се може по-малко неудобства. Ярви е сакатият наследник на опустял трон – донякъде емоционална марионетка на майка си Златната кралица, донякъде смотаният малък син, когото всички тормозят, донякъде малкото кутре, което никой не знае какви дарби крие. И именно това се оказва най-големият му жокер в оцеляването – вечно подценяван или поне недооценяван, той успява да намери пътя си към трона при условия, които налагат лоши, но позволяващи оцеляване решения, много лишения и в края на историята – едно заслужено възмездие. Защото: Човек има нужда от две ръце, за да се бие с някого. Но само от една,…

„Ние, останалите, просто живеем тук“ за умението да живееш със себе си от Патрик Нес
ревюта / 13 декември, 2015

„Ние, останалите, просто живеем тук“ се чете бързо и с лекота. Но не това са най-важните й качества. Това, за което съм благодарна на Патрик Нес в тази книга са героите й – малко странни, малко объркани, малко влюбени. С две думи – тийнейджъри, борещи се с проблемите си. Патрик Нес засяга важни теми като хранителните разстройства, откриването пред най-близките на младежите от ЛГБТ общността, обсесивно-компулсивните разстройства и произлизащите от тях мисли за самоубийство. „Ние останалите“ показва нещата такива, каквито са – всеки е важен, всеки е ценен и всеки е малко или много герой. Именно концентрирайки разказа си върху обикновените хора и изтегляйки назад фантастичното и драматичното в историята, Патрик Нес разказва история различна и еднаква. Има ги добрите, има ги лошите, има ги, за щастие, и героите. И освен различна, историята е и много, много ценна. „Ние, останалите, просто живеем тук“ е книга за героите, които можем да бъдем в собствения си живот, преборвайки проблемите си крачка по крачка. Книга за всички, които намират себе си малко странни и различни от другите, а понякога дори излишни. Книга, в която: Джаред, 3/4евреин и 1/4 бог, намира сили да говори за приятеля си и любовта, която изпитва към него; Хена, 1/2…

Хвани сребърната нишка, Румо! – „Румо & чудесата в тъмното“ – Валтер Мьорс
ревюта / 19 май, 2015

Ако хвърляте по едно око в този блог поне от време на време, навярно не сте пропуснали удивлението ми от първата книга за Замония, излязла на българския пазар – „Градът на спящите книги“(#4 от поредицата). Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза „Румо и чудесата в тъмното“(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни – изгълтах. Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер. А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга – те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява. Истината…

Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

„Грегор и тайните знаци“ – Сюзан Колинс
ревюта / 5 ноември, 2014

Сега вече мога да кажа, че „Грегор и тайните знаци“ е наистина тъмна книга. Разиграват се игри на власт и смърт, които всяко 12-годишно момче би предпочело да пропусне, но Грегор вече е въвлечен в Подземния свят и няма измъкване. И вместо да си гледа почивката и лятната ваканция, той отново тръгва да спасява Подземния свят. Този път дори няма пророчество, което да бъде преследвано – нещата се случват прекалено бързо, за да бъдат разгадавани и прекалено рязко, за да бъдат дори следвани. А дадените обещания трябва да бъдат спазвани, макар опасностите да са повече, отколкото могат да бъдат понесени. Приключението отива все по-дълбоко под земната повърхност, и докато борбата на живот и смърт се изостря за всички видове, работата на основното ядро бойци – Лукса, Грегор, Рипред, а вече и Хауърд е да взима все по-трудни решения. При достигането на момента, в който нещата стигнат до геноцид, читателят вече е напълно наясно, че това не е детска книга. И е далеч повече от простото запознаване на децата с ужасното минало на човечеството, па макар и придадено на други подземни същества. Сюзан Колинс не престава да ме изумява и осъзнавам, че след толкова смърт в тази книга, написването на „Игрите на глада“…