Приказен, забавен и мъничко кървав „Звезден прах“ – Нийл Геймън
Ревюта / 20 септември, 2013

Първо бързам да си призная прегрешението, а именно – гледала съм филма преди да прочета книгата. И… харесах и двете. Не бързайте да хвърляте камъни, все пак ги харесах заради различни неща, които няма как да конкретизирам без да разкрия разликите в сюжетите. По мое мнение от „Звезден прах“ не лъха на типичния Геймън. Тук го няма дългото развлачване на действието, макар все пак героите ни да обикалят дълго, за да стигнат до хепи енд-а. Макар да не липсват приключения, го няма онова забавяне на сюжета, което ме дразни в писането на Геймън. Фабулата, предполагам, всички я знаят – младият Тристан вижда падаща звезда, докато ухажва красивата Виктория и й обещава да й я поднесе като предсватбен дар. Така започва търсенето на звездата. Междувременно останалите наследници Бурелом са заети да се избиват един друг в търсене на скъпоценния камък, който ще направи намерилия го осемдесет и втория владетел на кралството. Трябва да се отбележи, че за пръв път Нийл Геймън не ми дотегна – вероятно заради краткостта на историята и (защото знаейки края) не бързах да разбера докъде най-сетне ще ме докара и аджеба дали няма пак да претупа историята. Изненадах се приятно от „Звезден прах“ – оказа се иронична,…

„Тринайсетте цвята на дъгата“ – Антология съвременна българска фантастика
Ревюта / 13 септември, 2013

Обичам фантастиката и искрено се радвам, когато попадна на хубава българска такава. А антологията „Тринайсетте цвята на дъгата“, събрала имена като Величка Настрадинова, Атанас Славов, Георги Арнаудов, Александър Карапанчев, Любомир Николов, Григор Гачев, Николай Теллалов, Валентин Иванов, Янчо Чолаков, Ангелина Илиева (Йоан Владимир), Ивайло Иванов, Владимир Полеганов, Калин Ненов, Геновева Детелинова… какво да кажа… просто ти отнася главата. Започва плавно със „Заклинание“, „Сиянието на реката“ и „Последният разказ“, които мога да нарека подгряващи – не толкова твърда фантастика, колкото навлизащи в света на мистиката и нереалното. Те ще ви срещнат с оперна прима, която умее да се грижи за хората, които обича дори те да са на хиляди километри; един уморен от сблъсъци войник на път да разбере собствената си съдба, имайки възможността да отплава при боговете… и дори с последните дни на Едгар Алан По. После следва сблъсък с „В началото беше метрото“, „Животинчето“, „Как спасих света, или най-хубавата професия“, „И попита войникът: Кой ме повика?“ – тук вече излизаме в космоса, чакащи апокалипсис; развиваме напреднала технология от един паралелен свят и виждаме една по-различна Ацтекска империя, където канибализмът е закон и единствен начин за оцеляване. А след това, ех, завиждам за първата среща с „Извън картината“, „Атентатът“ и „Сънувах…

"Елантрис" – Брандън Сандерсън
Ревюта / 21 февруари, 2013

Историята започва с настъпването на края на вечността. Или поне на период, който ареонци са смятали, че ще пребъде. Елантрис е бил град на богове – на хора призовани от шаод да отидат в града на боговете.  До момента, в който се случва неочакваното – Елантрис загубва божествеността си. И от град на богове се превръща в последна спирка на покосените от реод елантрисци. Повествованието се върти между трима от основните герои – Сарене, Раоден и Хратен – принцеса, принц и жрец. Не може да се отрече елегантното преплитане на действието на няколко нива, като Сандерсън не остави нито един от героите си неопетнен – всеки имаше своите сили, слабости и грешки. Трудно ми е да не спойлвам историята, затова спирам до тук. В „Елантрис“ Сандерсън уверено навлиза в политиката, смазвайки „капиталистическата“ системата на крал Ядон – колкото си по-богат, толкова по-високо в йерархията си. Развива магическа система основана на вълшебни знаци изписвани с ръце – аон по аон. Сандерсън показва умение да разбира религиозния фанатизъм и неговия горящ пламък. Дава на героите си студена логика и едновременно с това изтръгва от тях любов, за която да заложат живота си. Смесва слепотата на вярата и разсъдливостта на воина. Интересна е…