Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
Ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

„Грегор и тайните знаци“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 5 ноември, 2014

Сега вече мога да кажа, че „Грегор и тайните знаци“ е наистина тъмна книга. Разиграват се игри на власт и смърт, които всяко 12-годишно момче би предпочело да пропусне, но Грегор вече е въвлечен в Подземния свят и няма измъкване. И вместо да си гледа почивката и лятната ваканция, той отново тръгва да спасява Подземния свят. Този път дори няма пророчество, което да бъде преследвано – нещата се случват прекалено бързо, за да бъдат разгадавани и прекалено рязко, за да бъдат дори следвани. А дадените обещания трябва да бъдат спазвани, макар опасностите да са повече, отколкото могат да бъдат понесени. Приключението отива все по-дълбоко под земната повърхност, и докато борбата на живот и смърт се изостря за всички видове, работата на основното ядро бойци – Лукса, Грегор, Рипред, а вече и Хауърд е да взима все по-трудни решения. При достигането на момента, в който нещата стигнат до геноцид, читателят вече е напълно наясно, че това не е детска книга. И е далеч повече от простото запознаване на децата с ужасното минало на човечеството, па макар и придадено на други подземни същества. Сюзан Колинс не престава да ме изумява и осъзнавам, че след толкова смърт в тази книга, написването на „Игрите на глада“…

„Грегор и проклятието на топлокръвните“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 15 юни, 2014

Естествено, след „Грегор Горноземеца“ и „Грегор и гибелното пророчество“ не се забавих да отгърна и третата част от „Подземни хроники“ – „Грегор и проклятието на топлокръвните“. Няколко месеца след последното му приключение в Подземното кралство, Грегор се завръща там, за да открие, че поредното пророчество вече се сбъдва без да му даде шанс – топлокръвните представители на подземната фауна биват покосени от чума, разнасяща се по кръвен път. И Войнът е този, който трябва да намери лек. В тази книга Сюзан Колинс задълбава в семейните и династични проблеми на Подземното кралство, за да ни открие, че нещата никога не са толкова прости, колкото  си мислим на пръв поглед. Показва ни лошата страна на това да си сред най-добрите воини, разкрива истински тъмната страна на Соловет (бабата на принцеса Лукса и пълководец на кралството) и обрича Грегор на разбирането, че бидейки rager вече никога няма да е същото невинно момче. А докато разказва историята на пътуването към митичните полета, където може да бъде намерен лека за чумата, Колинс увлекателно запознава малчуганите малко по малко с механизма на заразата – набързо споменава начините за заразяване, колкото да увлече малчуганите сами да се поинтересуват. Същевременно на героите в книгата не биват спестени нито мъките, нито…

Да следваш любовта през времето и пространството „Пълноземие“ – Николай Теллалов
Ревюта / 27 февруари, 2014

„Долната земя е там, където виждаш Земята над главата си…“ или с други думи – Дичка, моето момче, здравата си я загазил. Още откакто се влюби в змеица. Да пиша за „Пълноземие“ след „Слънце недосегаемо“ е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в „Пълноземие“ Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в „Слънце“-то. И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ. „- Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят. – И колко истини има? – Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.“ Смело твърдя, че на втори прочит, „Пълноземие“ не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна. Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под…

Едно юношество затворено в сънища – "Everybody sees the ants" – A. S. King
Ревюта / 2 януари, 2014

Ще подчертая, че това е доста американска книга, доколкото универсалните човешки проблеми биха могли да имат конкретна националност. Това е книга обхващаща проблемите на израстването, за липсващите родителски фигури, за намирането на смелост да се изправиш срещу страховете и мъчителите си, за да намериш себе си – книга за любовта като път към себе си. Лъки Линдерман е тийнейджър от средната американска класа, с майка-домакиня и вечно зает с работата си баща. Също така, с липсващ дядо, който е изчезнал по време на войната във Виетнам – нещо, което неминуемо е повредило баща му и играе голяма роля в сънищата на Лъки. На седем баба му го кара да й обещае, че ще намери дядо си и ще го върне в къщи. Оттогава Лъки започва да сънува джунглата на Виетнам и да се среща с дядо си. Там вижда и мравките – личния му забавен и ироничен спътник в израстването. А Лъки е добро, будно и начетено момче – идеалната (но не и единствена) жертва на училищния бияч Нейдър Макмилан. Истинските проблеми обаче започват, когато Лъки, за целта на училищен проект, принтира и раздава въпросник с тематика „как бихте се самоубили“. Показателните отговори на този въпрос обаче откриват лицемерността на…

Могъщо, ярко, прежулващо „Слънце недосегаемо“ – Николай Теллалов
Ревюта / 27 ноември, 2013

Обичам я тая книга, обичам я! И искам всеки да я прочете. Защото е много лична, много откровена и много докосваща. Чак до оголване. Защото може да насълзи очите ти и да те разсмее с глас няколко страници по-късно. Защото по-истински влюбена в книга никога не съм била. Много думи са изписани за „Слънце“-то – предговорът събира имена като Атанас Славов, Бранимир Събев, Калин Ненов и Ангел Петров. Хора, които са описали с думите си всичко това, което Николай Теллалов е създал в книгата. Защото… Сякаш светлина от няколко слънца е събрал Теллалов за написването й. Събрала е магията му, подкрепена от много обич и много болка, и я влива директно във вените на читателя. Продънва небето от очаквания и разбива с фантазия. Историята започва от там, където свърши „Пълноземие“ – когато Радослав преминава през поредния Проход, а Верена заклева един вампир да го търси и да я извести, ако се появи нейде из Долната земя. Е, Радослав най-сетне улучва реалността и попада на Кашеп – планета подобна на Земята, но в реалността на змейовете. А когато установява, че този свят е във война, приключенията започват. И някъде там, докато се бие със зомбита, танкове и НЛО; сприятелява със змейове,…

Надигащите се мъртъвци и кълбото на желанията в „Пикник край пътя“ – Аркадий и Борис Стругацки
Ревюта / 1 октомври, 2013

Едва ли който и да било фен на фантастиката има нужда от напомняне кои точно са братята Стругацки и кои техни произведения ще се помнят вечно. А ако случайно някой не е запознат с „Пикник край пътя“ ще се радвам това ревю да помогне за срещата им. За пръв път прочетох „Пикник край пътя“ преди близо десетина години, а самият роман – около 30 преди това. Представете си сега как роман писан преди повече от 40 години все още има силата да разтърсва ума с прозренията си и безпогрешно да чертае облика на обществото ни. Представете си силата на роман, по който дори Тарковски прави филм. Малко за сюжета: Редрик Шухарт е сталкер. А сталкерът – това е контрабандист от Зоната на извънземно посещение – едно от петте места, на които могат да бъдат намерени зарязани от посетителите артефакти. Зоната е опасно място, където дебнат десетки познати и непознати опасности, но пък и лежат богатства – сред „месомелачката“ и „пачата на вещицата“ се въргалят „инакви“, „празнотии“ и „черни капки“. Сталкерът рискува здравето и живота си за „зеленички“, а Зоната не пуска никого жив, без да си плати. Пусна ме Зоната. Пусна ме подлата. Мръсница. Жив съм. Новаците не могат да…

Концентратът от звездно величие „Фани Мае“ – Франк Хърбърт
Ревюта / 27 септември, 2013

Тези, които ме познават по-отблизо знаят, че съм отявлен фен на Хърбъртовия „Дюн“, и да, не само на първите две книги, а на цялата поредица. В случая, обаче, ще ви поговоря за очарованието „Whipping-Star“, преведена преди близо 40 години като „Фани Мае“. Това е първата книга от серията за Йори Маккай – безстрашният агент на Бюрото по Саботаж (БюСаб). Когато Маккай бива извикан по спешност на планетата на БюСаб, изобщо не му хрумва, че съвсем скоро от него ще зависи съдбата на разумните същества във Вселената. Оказва се, че последният представител на кейлбаните (расата правеща възможно удобното пътуване през пространството) е приел рискована сделка с една себична, луда и прекалено богата и опасна жена. А със смъртта на кейлбана нарекъл себе си Фани Мае ще настъпи и смъртта на всички индивиди възползвали се от S-системата за пътуване през пространството. Защото той концентрира в себе си цялата проклета вселена. Той… той създаде специализираните планети — планетите на медените месеци, гинекологичните планети, педиатричните планети, планетите за зимни спортове, гериатричните планети, планетите за плувни спортове, планетите — библиотеки, и какви ли още не. Дори БюСаб има своя собствена планета. Никой вече не може да си върши работата без помощта на S-ефекта. От последните…

Религиозно-вампирската „Захапи за врата“ – Тери Пратчет
Ревюта / 26 септември, 2013

„Захапи за врата“ беше… по-забавна от всичко, което съм чела на Пратчет. Което не е чак толкова много и е предимно от Света на диска, но все пак е база за сравнение. И „Захапи за врата“ се справи подобаващо. Истината е, че преди да започна книгата попитах най-близкия си Пратчет фен да ми избере нещо, което наистина ще ме забавлява, знаейки че не ми е чак толкова на сърце. И „Захапи за врата“ се оказа точното попадение. Защото къде иначе ще се случи Баба Вихронрав да остане непоканена на най-важното събитие в Ланкър? Къде иначе крал Верънс ще забърка кашата на кашите и ще се наложи съпругата му Маграт и двуседмичното им дете да спасяват положението? Къде Баба ще прояви главознанието си по най-елегантен и ефективен начин? И дали Баба може да бъде прекършена? Фабулата се върти около глупостта на бившия шут (по настоящем крал) Верънс да покани семейство вампири на кръщенето на новородената си дъщеря. А те сякаш само това са чакали и пристигат с идеята да останат и да поставят под контрола си цял Ланкър. Ланкър обаче си има своите вещици, а за разкош – и един появил се за кръщенето омниански пастор. И, те ти Пратчеровски религиозно-вампирски бъркоч…