Очарователно ужасната „Every heart a Doorway“ – Шанън МакГуайър
Ревюта / 29 ноември, 2016

„Every heart a Doorway“ е чудесен пример за portal fantasy, urban fantasy и изобщо за фентъзи. И това няма нищо общо с факта, че съм фен на Шанън МакГуайър и нейните светове. Ърбан фентъзито не е съвсем непознато в България, макар на прима виста да се сещам само за чудесните „Войната на цветята“ на Тад Уилямс(погледнете при Ана Хелс), „Американски богове“ и „Звезден прах“ на Нийл Геймън. Поредицата за Хари Дрезден на Бачър също влиза в бройката, макар да не е особено впечатляващ пример. Със сигурност пропускам още преводни издания, а впечатляващи примери за българско етно-фентъзи са поредицата за драконче на Теллалов, „Две луни“ на Елена Павлова(както и доста техни разкази) и нещата, които напоследък излизат с логото на MGB Books. Да, знам, че етно-фентъзи и ърбан фентъзи не са едно и също в контекста на горните ми примери, благодаря, но исках да покажа, че и ние вадим страхотни неща на пазара. Портал фентъзито, обаче, може да се похвали с повече примери на български, макар и да не сте предполагали за това. Типични примери са „Магьосникът от Оз“, „Коралайн“, „Нарния“ и „Алиса в Страната на чудесата“. Ако сте чели внимателно поне една от горните книги, ще знаете, че те доста…

Нагло, по-нагло, кражба и облагодетелстване – безплатни електронни книги
Статии / 2 юли, 2015

В една топла вечер в групата „Безплатни електронни книги“* попаднах на съобщението, че сайт, който бе свален преди време, отново е на линия. Дотук нищо сензационно, ако въпросният сайт и лицата зад него не бяха достатъчно нагли да искат пари за предоставянето на съдържание, което не притежават по Закона за авторското право и сродните му права. Нека повторим: искат пари. За нещо, което не е тяхно. Нагледали сме се на какво ли не, де, не се изумих чак толкова от наличието на сайта. Изумих се от факта, че има хора, които са готови да платят за гореспоменатото съдържание. Което вече беше: Не съм наивна да смятам, че не се краде интелектуална собственост. Не съм глупава, за да вярвам, че това ще спре. Изглежда съм идеалист, обаче, за да се надявам някой да поиска това да се промени освен ощетените. Знаете ли как реагира редовия потребител като му кажат „сваляй, брат, без пари е“? Като кърмаче, ненагледало се на цици: Ето ти левчето! Дай съдържанието! Опитах се да разбера логиката, честно. Очаквано, не успях или поне не ми беше позволено – своевременно бях изхвърлена от групата, за да не взема да навредя с гнилото си и повредено мислене на останалите. Показаха ми го: Както можете…

Да намериш устоите си на чуждия „Бряг“ – Станислава Ивкова
Ревюта / 22 април, 2015

Първоначално не се трогнах от откъса от книгата, който ми бе предоставен – прочетох го отгоре-отгоре и реших, че не е за мен. Няколко месеца по-късно, обаче, се оказах на километри от на-близката отворена книжарница, с вече прочетена книга и четец, на който нямам голям избор. Така, „Бряг“ се оказа естественото продължение на деня ми под студеното Несебърско слънце. „Бряг“ е разказ за разклатените устои на няколко жени. В същината си това е по-скоро женска книга (колкото и да мразя подобно разграничаване) и едва ли много мъже ще намерят себе си в нея. Това е книга за търсене на позабравени чувства, изчистване на сбутани в килера на чувствата обвинения и много, много равносметки. „Бряг“ накара думата устои да извика в съзнанието ми технически видения – виждах бетоновите основи на изящен стоманен мост – сам по себе си лек и податлив на влияния, ако не бе твърдостта, с която е хванат към земята. Разчитащ на устоите да го задържат на място – да му дадат тежест, която да го направи силен. Така е и с хората – трябва ни корен, за който да се захванем. Котва, която да ни даде дом. Ако щете, дори пристанище, към което да се връщаме, когато се…

Човекът с най-голямото Сърце – „Човек на име Уве“ – Фредерик Бакман
Ревюта / 8 април, 2015

Мисля, че взех най-разумното си решение от месеци насам, като оставих „Човек на име Уве“ да отлежи за четене, когато го правя отново с удоволствие. Реших го твърдо и непреклонно. В последствие се оказа, че и Уве би постъпил така – без да отстъпи от взетото решение. В първите страници ще решите, че Уве е особняк, стар мърморко или просто киселия досадник на квартала. После ще го опознаете – ще разберете суровото му държание и търпеливото му мълчание. Ще опознаете любовта му към Соня и болезнено ще усетите липсата ѝ. Ще проумеете защо е толкова неотклонен в принципите си. По-емпатичните от вас ще прочетат някои пасажи с насълзени очи и ще поспрат, за да се зарадват на собственото си щастие. Може би ще напишете мил sms на любим човек, може би ще си спомните първите си любовни трепети с него/нея, може би ще си припомните някой малък жест, изпълващ сърцето ви с нежност. Искаше ми се да напиша, че „Човек на име Уве“ не е любовна история, но щях да излъжа. Тази книга не просто е любовна история, но е най-хубавата любовна история, която съм чела. Казано с четири вдигнати лапи и цяла душа. „Човек на име Уве“ ме изненада с…

Меланхолията на една смърт в „Убийството на художника“ – Луиз Пени
Ревюта / 1 април, 2015

Тревогата износва човек. Спокойствие, тревога, тишина и сдържан гняв – това ще откриете в „Убийството на художника“. Още уют, хлад и ненавременни признания. Книгата е преизпълнена от чувства. Тъга и меланхолия. И възторг. Радост. И, въпреки тишината си, тази книга е изпълнена с блока, гняв и страх. Прикрити, забулени и чакащи момента, в който да избухнат. Чувства, криещи се в изпълнени с дребно съревнование и съмнения хора. Влиза ти под кожата и ти копае в душата меланхолията на тая книга – спокойствието на Трите бора е онзи елемент, който прави ужасът на убийството още по-голям. Трите бора е мястото, където хората оставят вратите си отключени нощем и спокойно се отдалечават от незаключените си коли. И в това забравено от злото място се случва най-ужасното – убийство. По невнимание, по грешка или целево – това е работата на инспектор Гамаш от Квебекската полиция да разбере. А той е търпелив и прозорлив мъж, който докато хапва кроасан разгадава тайните ви. Гамаш се отпусна в пейката –вършеше онова, в което го биваше най-много. Наблюдаваше. Вглеждаше се в хората, в лицата им, в действията им, а когато беше възможно, се вслушваше и в разговорите им, макар да се намираше на доста голямо разстояние от тях и да долавяше…

Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
Ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

„Грегор и тайните знаци“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 5 ноември, 2014

Сега вече мога да кажа, че „Грегор и тайните знаци“ е наистина тъмна книга. Разиграват се игри на власт и смърт, които всяко 12-годишно момче би предпочело да пропусне, но Грегор вече е въвлечен в Подземния свят и няма измъкване. И вместо да си гледа почивката и лятната ваканция, той отново тръгва да спасява Подземния свят. Този път дори няма пророчество, което да бъде преследвано – нещата се случват прекалено бързо, за да бъдат разгадавани и прекалено рязко, за да бъдат дори следвани. А дадените обещания трябва да бъдат спазвани, макар опасностите да са повече, отколкото могат да бъдат понесени. Приключението отива все по-дълбоко под земната повърхност, и докато борбата на живот и смърт се изостря за всички видове, работата на основното ядро бойци – Лукса, Грегор, Рипред, а вече и Хауърд е да взима все по-трудни решения. При достигането на момента, в който нещата стигнат до геноцид, читателят вече е напълно наясно, че това не е детска книга. И е далеч повече от простото запознаване на децата с ужасното минало на човечеството, па макар и придадено на други подземни същества. Сюзан Колинс не престава да ме изумява и осъзнавам, че след толкова смърт в тази книга, написването на „Игрите на глада“…

„Грегор и проклятието на топлокръвните“ – Сюзан Колинс
Ревюта / 15 юни, 2014

Естествено, след „Грегор Горноземеца“ и „Грегор и гибелното пророчество“ не се забавих да отгърна и третата част от „Подземни хроники“ – „Грегор и проклятието на топлокръвните“. Няколко месеца след последното му приключение в Подземното кралство, Грегор се завръща там, за да открие, че поредното пророчество вече се сбъдва без да му даде шанс – топлокръвните представители на подземната фауна биват покосени от чума, разнасяща се по кръвен път. И Войнът е този, който трябва да намери лек. В тази книга Сюзан Колинс задълбава в семейните и династични проблеми на Подземното кралство, за да ни открие, че нещата никога не са толкова прости, колкото  си мислим на пръв поглед. Показва ни лошата страна на това да си сред най-добрите воини, разкрива истински тъмната страна на Соловет (бабата на принцеса Лукса и пълководец на кралството) и обрича Грегор на разбирането, че бидейки rager вече никога няма да е същото невинно момче. А докато разказва историята на пътуването към митичните полета, където може да бъде намерен лека за чумата, Колинс увлекателно запознава малчуганите малко по малко с механизма на заразата – набързо споменава начините за заразяване, колкото да увлече малчуганите сами да се поинтересуват. Същевременно на героите в книгата не биват спестени нито мъките, нито…

Да следваш любовта през времето и пространството „Пълноземие“ – Николай Теллалов
Ревюта / 27 февруари, 2014

„Долната земя е там, където виждаш Земята над главата си…“ или с други думи – Дичка, моето момче, здравата си я загазил. Още откакто се влюби в змеица. Да пиша за „Пълноземие“ след „Слънце недосегаемо“ е, меко казано, странно. Но сега, след (пре)прочитането и на двете книги спокойно мога да заявя, че именно в „Пълноземие“ Теллалов дава заявка за сериозната материя, към която върви в „Слънце“-то. И макар тази книга да е повече екшън, отколкото любовна или каквато и да било друга история, сред страниците й отново си личи мечтателя-трезвомислещ идеалист, който я е писал. Личи си вечно търсещият философ. „- Истините се дишат, ядат, пият, любят, мразят и убиват. Но не се четат. Те се живеят. – И колко истини има? – Истината е константа. Променлива величина е търсещият я.“ Смело твърдя, че на втори прочит, „Пълноземие“ не е изгубила и грам от очарованието, на което се насладих преди десетина години. А имайте предвид, че това е доста време и тогава бях млада и впечатлителна. Припомних си колко е приятно, а и с каква лекота се чете книга, която е редактирана и коригирана, книга, която си има всички бележки, пък били те и изнесени в края, а не под…