Забавен, увличащ, умиляващ "Нов патрул" – Сергей Лукяненко
ревюта / 30 април, 2013

Всичко това е „Нов патрул“ на Лукяненко. По мои спомени, когато стартира писането й Лукяненко се допитваше до читателите си на своя сайт и те буквално станаха участници в написването й. Вероятно това е и причината книгата да е изчистена от фактологически грешки, които Лукяненко допуска по една-две на книга. Този път Лукяненко заплита историята си около 10-годишно момче пророк, което е напът да произнесе първото си и най-голямо пророчество. А лошото на пророчествата е, че имат навика да се случват. И именно от това се бои Сумракът. Естествено, обаче, нашият герой Антон Городецки отново се появява там където не трябва и се заема със спасяването на света такъв, какъвто го познават различните. Не съм сигурна доколко Антон Городецки е помъдрял, но със сигурност е посуровял. Станал е по-суров, по-трезво мислещ, дори може би малко е потъмнял – по лъскавата му броня на светъл започва да се усеща патината на опита, който ти казва кога да се биеш и кога да бягаш. Дошъл е моментът, в който Городецки да предаде наивността си и да обучи следващото поколение Светли, че понякога бялото не е точно бяло и черното не е точно черно. Че добро и лошо са относителни понятия и вида…

Епично фентъзи в макро размер, "Килимените хора" на Тери Пратчет
ревюта / 2 април, 2013

Не бързайте да грабвате томахавките, оксиморонът е верен. Пратчет е написал тази малка книжка на 17 години, после е претърпяла редакция от неговото по-зряло аз и е излязла на пазара. Книгата има големите си плюсове, но губи страшно заради малкия си размер. Реално погледнато историята си има всичко, от което се нуждае едно епично фентъзи – герой, надарен със специални усещания; един куп раси, сред които джуджета и такива със специфичен усет за времето; лоша раса, осланяща се на идеята, че слугува на по-висша сила с неясен произход; пророчица, облечена в бяло; че даже и бледо подобие на дракони. Има си всичко, па макар и в макро вариант. Първоначално подходих с думата „мини“, но няма как нещата да са мини, когато монета от едно британско пени е с приблизителният размер на планината Витоша, а захарен кристал минава за друетажна сграда. Килимът е един огромен свят, в който живеят думийци и мунрунги (така да се каже обикновените хора), дефтмени (джуджетата), моули (лошите), вортгорни (изолирани на билото на монетата) и уайти (сливащи минало и бъдеще в настояще). И когато мунрунгите тръгват към столичния град Уеър за преброяването на хората, случващо се веднъж на 10 години се оказва, че мирът не е чак…

"Елантрис" – Брандън Сандерсън
ревюта / 21 февруари, 2013

Историята започва с настъпването на края на вечността. Или поне на период, който ареонци са смятали, че ще пребъде. Елантрис е бил град на богове – на хора призовани от шаод да отидат в града на боговете.  До момента, в който се случва неочакваното – Елантрис загубва божествеността си. И от град на богове се превръща в последна спирка на покосените от реод елантрисци. Повествованието се върти между трима от основните герои – Сарене, Раоден и Хратен – принцеса, принц и жрец. Не може да се отрече елегантното преплитане на действието на няколко нива, като Сандерсън не остави нито един от героите си неопетнен – всеки имаше своите сили, слабости и грешки. Трудно ми е да не спойлвам историята, затова спирам до тук. В „Елантрис“ Сандерсън уверено навлиза в политиката, смазвайки „капиталистическата“ системата на крал Ядон – колкото си по-богат, толкова по-високо в йерархията си. Развива магическа система основана на вълшебни знаци изписвани с ръце – аон по аон. Сандерсън показва умение да разбира религиозния фанатизъм и неговия горящ пламък. Дава на героите си студена логика и едновременно с това изтръгва от тях любов, за която да заложат живота си. Смесва слепотата на вярата и разсъдливостта на воина. Интересна е…