Малката русалка ряпа да яде, дайте път на „The Little Homo Sapiens Scientist“ – S. L. Huang
Ревюта / 6 април, 2017

Да бъда откровена, първото нещо, което ме привлече към книгата, бе корицата ѝ. Видях в я туитър, попитах дали има е-книга и 15-ина минути по-късно вече я разлиствах на четеца. /Имайте предвид, че в този момент сменях банковата си карта и нямах пари в paypal акаунта си, така че помолих приятел за заем от няколко долара, за да имам книгата на момента./ Ето това може да направи добра корица за една книга. Разбира се, добрата книга не се дефинира само от корицата, за такава е нужно и добро писане. За мен „The Little Homo Sapiens Scientist“ не е просто куиър преразказ на добре познатата ни приказка за Малката русалка; книгата е много повече едно буквално и преносно гмуркане в темата за това какво определя човещината и какво истинската любов може и следва да бъде. Историята е също толкова тъмна, колкото оригиналът на Андерсен. Дали би могла да е поднесена по-леко? Разбира се. Но в никакъв случай нямаше да е същата история със същия ефект. Та, ако търсите нещо леко и оптимистично като вариантът на Дисни, това не е вашата книга. „The Little Homo Sapiens Scientist“ резонира някъде дълбоко, питайки читателя какво е готов да жертва за любовта. Позволявам си да…

„Not Your Sidekick“ доставя нужните ни гей супергерои – C.B.Lee
Ревюта / 28 март, 2017

Ако не харесвате истории за супергерои, „Not Your Sidekick“ не е вашата история. Ако не харесвате лековати и не безкрайно безднадежни тийн любовни истории – също. Но, ако имате нужда от сладка история за бисексуални и транс тийнейджъри супергерои в живота си, „Not Your Sidekick“ е точно вашата история. Книгата е чудесна в смисъла, в който е писана – за младата аудитория, без излишен драматизъм и с единствената претенция да разкаже по подходящ и четивен начин историята на няколко тийна и проблемите, с които се сблъскват. 17-годишната Джес се бори с факта, че не е наследила супер сили от супер родителите си, не успява да изпълни очакванията, с които е натоварена като първо поколение, родено на територията на нова за родителите му мигранти родина и на всичкото отгоре ужасно много си пада по съученичката, с която има късмета да дели стаж. I can’t just ask Abby if she likes girls or not! What if she doesn’t know? What if… I… Yeah. It’s too much risk. Не мога просто да питам Аби дали харесва момичета или не. Ами ако и тя не знае? Ами ако… аз… Да. Рискът е прекалено голям. Книгата е съвсем тийнейджърска, лека и чудесна за разсейване между такива за…

„Злочестие“ щипе солено – Брандън Сандерсън
Ревюта / 12 юли, 2016

Всяка хубава книжна поредица има своя край и за „Възмездителите“ той идва със „Злочестие“. Аз го изгълтах веднага след „Зарево“ и сега си мисля, че вероятно беше грешка, но така или иначе стореното – сторено. Ако в „Стоманено сърце“ пълзяхме из катакомбите на превърнатото в стомана Нюкаго, а в „Зарево“ се давихме в подводен Бабилар, то сега идва ред на подвижен град от… сол. Сандерсън не спира да поднася нови герои и да оплита действието си около странностите им. Истината обаче е, че малко ми поомръзна от сладникавата завършеност на трилогиите му и не успявам да убедя себе си дори с „такъв му е стила, а доброто писане през останалата част в книгите му му носи само точки“. Искам да видя лошия Брандън Сандерсън, да пусне малко повече кръв на героите си, да направи някой друг пълнокръвен злодей, да напъне малко повече действието. Междувременно „Злочестие“ продължава също толкова класически, колкото предходните книги – добрите, лошия и спасението, което дебне току преди края на книгата. С разликата, че като че ли Брандън Сандерсън е вкарал малко повече екшън този път, а Колене изяжда и доста бой и куршуми(има ли надежда?) Така или иначе, книгата се чете адски бързо без излишно напрежение и…

Подводно „Зарево“ – Брандън Сандерсън
Ревюта / 24 февруари, 2016

Доста бях позабавила четенето на „Зарево“, признавам си, но с излизането на третата част от поредицата „Възмездителите“, а именно „Злочестие“ нямаше как да не си доставя двойно удоволствие и да ги изчета наведнъж. След достойното представяне на комикс-възможностите си в „Стоманено сърце“, Сандерсън не пести сили и в „Зарево“. Лека смяна на декора, подмяна на лошия супер герой, щипка съмнения в главите на избавителите на Нюкаго от Стоманено сърце и имаме успешната рецепта за продължение на спечелила сърцата на феновете книга. Естествено, приликите между книгите ги има, но в типичен комиксов стил и така трябва да бъде – съдбата на доброто лежи на плещите на няколко души, докато тираните със свръхсили вгорчават живота на обикновения човек. Истински лошото идва, когато Дейвид, главният герой от „Стоманено сърце“ – човекът, успял да убие едноименния персонаж, започва да се съмнява в целите, с които е живял допреди месеци. Доскоро убеден, че всички Епични са лоши, сега покрай Професора и Меган установява, че това далеч не е така и устоите на вярата му са силно разклатени. В „Зарево“ Брандън Сандерсън не просто успява да поддържа темпото, което сам си е наложил в „Стоманено сърце“, но дори успява да го забърза, добавяйки нови и нови слоеве…

Речта умира, за да възкръсне в „Посланическо градче“ – Чайна Миевил
Ревюта / 12 март, 2015

На всички ни е ясно, че човешката раса не търпи различията, не е склонна да ги приема, проумява или разбира. Чувстваме се предизвикани, когато се сблъскаме с нещо, което е отвъд зоната ни на комфорт и познатите ни възприятия. А извънземните, несъмнено са точно такова предизвикателство. Особено, когато не са хуманоиди. Разбира се, отивайки напред във времето, пространството и развитието си, сме се понаучили на това-онова за междувидовата толерантност, но все още не сме загърбили детската си арогантност, бидейки доста млади като вид. Първите срещи с вида на ариеките са били трудни – поне докато не сме проумели собственото си неумение да общуваме с тях. После, стъпка по стъпка, сме изградили начин – двама от нас, двугласно-двудушевно, представяли речово желаната информация. Нарекли сме местните Домакините, а общуващите с тях – Посланици. Установили сме се на тяхна земя, а те са ни предоставили нужните ни за оцеляване условия – от годен за дишане въздух до биологично отгледана архитектура. Какво сме им дали ние ли? Сами без да знаем – език. Реч. Говор. Нуждата да говорят. А именно езикът им е най-пленителното от цялата книга. Не толкова интригите, загадките или инопланетните странности, колкото проблясъкът гениалност, с който в изградена речта в нея. „Езикът…

Човечеството намира любовта в себе си във „Всичко живо е трева“ – Клифърд Саймък
Ревюта / 10 март, 2015

Първият ми „сблъсък“ със Саймък бе в „Резерватът на таласъмите“ и оттогава съм безвъзвратно влюбена в умението му да изненадва. Това, което най-много обичам в писането му и това на неговото поколение фантасти е способността им да подреждат думите си така, че да създават за читателя усещане за уют. Никоя друга фантастика не притежава това спокойствие и невероятна идилия между страниците си. Меланхолията, която струи от думите им е уникална и неповторима. Другото, което ме кара да се влюбвам във фантастиката им всеки път, е простотата, с която решават иначе големите проблеми – умението им да вкарат частичката любов, нужна ни, за да оцелеем. Човечеството се явява на поне един изпит за оцеляване във всяка фантастична книга. Естествено, изпитват се най-слабите ни страни – честност, съпричастност, емпатия, търпение… А когато сме изправени пред опасност, която дори не можем да опишем като физическа; когато сме пресирани от сила, която не разбираме – какво е нещото, което ще намерим в себе си, за да се преборим? Агресия? Или любов? В центъра на всички разговори с човечеството винаги стои един човек – един посланик, от когото нещата зависят. От не/умението му да се вслушва в инстинктите си, чуждото мнение и да остане себе си. Във „Всичко…

Героите идват, за да ни унищожат в „Стоманено сърце“ на Брандън Сандерсън
Ревюта / 6 февруари, 2015

Дай на хората сила и гледай как доброто в тях се сгромолясва! Дай им възможност и гледай как алчността им избуява! Дай им отчаяние и гледай как смелостта им расте! Герои е имало и винаги ще има – били те с магически/свръх способности или просто хора като мен и вас, които са готови да отстояват това, в което вярват. „Стоманено сърце“ е обратната страна на блестящата монета, наречена героизъм и така старателно лъскана в стотици комикси и десетки филми. Тя е книга за всички онези, които са свикнали с представата за свръхчовека като добър и като спасител. Ами ако свръх силата върви със злодейство? Ако всеки момент, в който използваш способностите, това разяжда душата ти? Ще я използваш ли? Ще се откажеш ли от нея? Ще предадеш ли доброто в себе си за малко власт? Социалната структура на Нюкаго се основава на разделението Епични – свръх хора/обикновени хора – парите вече не са това, което бяха. Влиянието се мери в сила, а големината на силата ти определя къде по стълбичката ще се наредиш. Стоманено сърце е хегемонът на Нюкаго – герой и злодей от висок порядък, той едновременно се грижи за поданиците си, осигурявайки им електричество и водоснабдяване, и ги подчинява…

Какво си намислил този път, Петрович? – „Степени на свобода“ – Саймън Мордън
Ревюта / 29 декември, 2014

Първата ми мисъл, когато прочетох заглавието на книгата бе определение, зазубрено преди години и доказвано много пъти: Степен на свобода на едно тяло – броят на независимите параметри, с които е определено положението на конкретно тяло спрямо друго, прието за неподвижно. Това, разбира се, без да има значение дали говорим за механика, роботика или инженерство. Смисълът се запазва дори с леки изменения на думите спрямо конкретната дисциплина. И си помислих „Какво ли ми е подготвил този път Петрович?“, готова за поредното лудо преследване сред развалините на Метрозоната. И за лашкания в историята по една или друга алинея. Не си помислих за авторът Саймън Мордън, не, направо за Петрович – суровият проклет физик, който изобщо не изгаря от желание да бъде герой, а само да бъде оставен да се занимава с хитроумните си изобретения и да си живее спокойно живота. Това, обаче, няма как да стане и Сам Петрович се забърква в поредната каша, като за негова беда отново се натоварва със задачата да спаси света. Междувременно става крал на Метрозоната и си връща любимата. След като ви спойлнах това, което и без това очаквахте, вече можем да си поговорим за всичко останало в „Степени на свобода“. В тази част Сам Петрович разгръща страни от себе си,…

Трънливият път към звездите се крие в „Ритуали на съзряването“ – Октавия Бътлър
Ревюта / 21 август, 2014

За челите „Зора“ просто продължавам историята. Ако не сте я чели – марш към библиотеката! Безплодието убива психиката на хората, които отказват да смесят гените си с оанкалите и оолоитата. Инопланетяните обаче не насилват нещата – те разбират нуждата им от бунт и от време да осъзнаят, че ползата е взаимна. Може би затова рискуват с Акин – първият мъжки представител със смесени гени, роден от човешка жена. Жената, разбира се, е Лилит Аяпо. Неразбрана от всички, демонизирана от бунтовниците, тя вече почти се е отказала от идеята да помири всички. А междувременно, хората вървят смело и безотговорно към собственото си унищожение. Любопитно ми е как самият Акин, разумен и говорещ от най-ранна детска възраст не се оказа по-агресивен от описаното, изпълнен с немощ от липсата на доверие в способностите му. Но ще го отдам на генното инженерство на оолоитата. Той сякаш е създаден, за да разбере и проумее хората. Да опознае всестранно този комплекс от емоции, възпитание и вродени страхове и да въздейства със собствените си сили, за да помогне на човеците да направят крачката, нужда им към оцеляването. „Никанж обикновено казва истината. От друга страна, причините и оправданията звучат убедително и когато са измислени по-късно. Първо се забавляваш, а…

Мистерията остава – „Анихилация“ – Джеф Вандърмиър
Ревюта / 25 юли, 2014

Анихилация – пълно унищожение. Това предстои на целия ни свят, ако не разберем какво се случва в Зона Х. А ако успеем да излезем оттам – светът няма да бъде същият. Зона Х е мистериозно място – не знаем защо и как се е появила. Историята ѝ е покрита в мъгла и подсигурена със стотиците животи на изследователите, осмелили се да стъпят в суровата ѝ природа. Зоната е извън обсега на обикновения човек, а читателят така и не разбира как изследователите ѝ попадат в нея, пренесени там от тези, които ги изпращат. Но Зона Х поддържа собствена и уникална във всяко отношение еко система – сладководни риби са се приспособили към соленоводни условия, блатни местности се пресичат с пустинни такива, а не на последно място – може би всеки един от организмите в нея е склонен да проявява разум. Струва ми се, че още не съм попадала на книга, която да се гордее с цитат от Стивън Кинг на гърба си и да ме разочарова. Надявам се и да не се случи. Джеф Вандърмиър не дава имена на участниците в настоящата експедиция, която трябва да изследва Зона Х. Те биват наричани само Антрополога, Психолога, Биолога и Геодезиста. Повече не е и…