Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

Речта умира, за да възкръсне в „Посланическо градче“ – Чайна Миевил
ревюта / 12 март, 2015

На всички ни е ясно, че човешката раса не търпи различията, не е склонна да ги приема, проумява или разбира. Чувстваме се предизвикани, когато се сблъскаме с нещо, което е отвъд зоната ни на комфорт и познатите ни възприятия. А извънземните, несъмнено са точно такова предизвикателство. Особено, когато не са хуманоиди. Разбира се, отивайки напред във времето, пространството и развитието си, сме се понаучили на това-онова за междувидовата толерантност, но все още не сме загърбили детската си арогантност, бидейки доста млади като вид. Първите срещи с вида на ариеките са били трудни – поне докато не сме проумели собственото си неумение да общуваме с тях. После, стъпка по стъпка, сме изградили начин – двама от нас, двугласно-двудушевно, представяли речово желаната информация. Нарекли сме местните Домакините, а общуващите с тях – Посланици. Установили сме се на тяхна земя, а те са ни предоставили нужните ни за оцеляване условия – от годен за дишане въздух до биологично отгледана архитектура. Какво сме им дали ние ли? Сами без да знаем – език. Реч. Говор. Нуждата да говорят. А именно езикът им е най-пленителното от цялата книга. Не толкова интригите, загадките или инопланетните странности, колкото проблясъкът гениалност, с който в изградена речта в нея. „Езикът…

Човечеството намира любовта в себе си във „Всичко живо е трева“ – Клифърд Саймък
ревюта / 10 март, 2015

Първият ми „сблъсък“ със Саймък бе в „Резерватът на таласъмите“ и оттогава съм безвъзвратно влюбена в умението му да изненадва. Това, което най-много обичам в писането му и това на неговото поколение фантасти е способността им да подреждат думите си така, че да създават за читателя усещане за уют. Никоя друга фантастика не притежава това спокойствие и невероятна идилия между страниците си. Меланхолията, която струи от думите им е уникална и неповторима. Другото, което ме кара да се влюбвам във фантастиката им всеки път, е простотата, с която решават иначе големите проблеми – умението им да вкарат частичката любов, нужна ни, за да оцелеем. Човечеството се явява на поне един изпит за оцеляване във всяка фантастична книга. Естествено, изпитват се най-слабите ни страни – честност, съпричастност, емпатия, търпение… А когато сме изправени пред опасност, която дори не можем да опишем като физическа; когато сме пресирани от сила, която не разбираме – какво е нещото, което ще намерим в себе си, за да се преборим? Агресия? Или любов? В центъра на всички разговори с човечеството винаги стои един човек – един посланик, от когото нещата зависят. От не/умението му да се вслушва в инстинктите си, чуждото мнение и да остане себе си. Във „Всичко…

Бягът на животинските хормони „Никога преди залез“ – Йохана Синисало
ревюта / 9 март, 2015

Да си призная, учудена съм от появата на тази книга на българския пазар – имам достатъчно наблюдения, за да се изумявам при излизането на родния ни пазар на книги, които се различават от шаблона. А той e традиционен – хетеросексуален, между двама души, с умерена пикантност и без излишна различност. А пък в тая книга, освен основно хомосексуалност има и зоофилия. Ама не скачайте от столовете, всичко е в границите на нормалното! Доколкото една оживяла приказка може да бъде нормална, разбира се. Въпреки нетипичността от първите ми думи, „Никога преди залез“ не е скандална книга. Заиграва с еволюционната загадка наречена ТРОЛ – същество с характеристики близки до човешките, но развило се в собствената си еволюционна ниша. Характеризира се с изправен ръст, сръчни 4 лапи, тъмно окосмение, зимна хибернация и хищничество. Също така с излъчването на куп феромони, които са му помогнали да оцелее през вековете. Ама това е тайна! „Никога преди залез“ изкарва на повърхността онази част от човешкото в нас, която винаги се опитваме да скрием – болезнена похот, собственическа алчност, безмислена и ненужна жестокост и още, и още… Йохана Синисало умело преплита северните митове за троловете с мръснишката реалност на съвременния ни свят и ежедневните малки предателства, с които е…

Пушечно месо и жива плът в „Регистърът“ – Шанън Стокър
ревюта / 25 февруари, 2015

Добра или лоша, американската сцена ни предлага една не малка част от съвременната (анти)утопична литература и има възможността да насочи вниманието към проблеми, носени от обществото от векове. А когато в XXI век все още има места, които се опитват да се върнат в средновековието, такава литература в нужна. Направо задължителна. Действието ни заварва насред следвоенен САЩ – задъхващ се и неспособен да се справи с вътрешния си ред освен чрез патриархална диктатура. Войната е обезлюдила страната – нанесла е грозните си рани, погребвайки милиони и оставяйки оцелелите да се справят с отрицателния прираст. И това води до ужасяващо (и) просто решение – Регистърът. Регистърът е онзи правилник въведен в следвоенно време, който принизява човешкото същество до вменената на пола му функция. Ако се родиш момче следва почти сто процентово изоставяне от родителите ти, задължителна военна служба и събиране на пари, за да си позволиш булка; ако си момиче – елементарно образование, домакинство и продажба от заинтересованите само от печалбата ти родители. Веселко, а? Момчетата, изоставани от родителите си като товар, получават произволно първо име и номер за фамилия; момичетата пък биват гледани като добитък за разплод и продажба – обявени на търг при навършване на 18-годишна възраст. Регистърът звучи като зле…

Отдай се в плен на „Кървавата шапчица“ – Анджела Картър
ревюта / 19 февруари, 2015

„Кървавата шапчица“ притежава онази щипка еротика, която липсва в историите от подобен тип. Наред с нежните заплахи, стаената опасност и откровените суеверия, именно тази лека пикантност придава на историите това, което ги прави по-различни от които и да било други варианти на старите приказки за Красавицата и Звяра, Котаракът в чизми, Спящата красавица или Червената шапчица. Това е наблегнато и на корицата, елегантно загатваща очакващите ви 10 трактовки на популярни приказки. Всеки разказ затвърждава усещането, че тези приказки именно така е трябвало да бъдат написани на първо място. И въпреки цялостната невъзможност да се говори за ‘женска’ или ‘мъжка’ литература, на този сборник му личи, че е писан от жена – притежава мекотата на женското начало, криещо се в прогарящо любопитство, майчина отдаденост и безгранична смелост пред непознатото. Несъмнено сборникът е изпълнен и със силни героини – „Кървавата стая“, „Невестата на тигъра“ и „Дамата от Дома на любовта“ са само големите примери за подобни образи. „Дамата от Дома на любовта“ сам по себе си страшно ми напомни за „Дамата от Шалот“ на Тенисън – обречена да изгние в далечната си кула, прокълната в самотата си и готова да загуби живота си, за да изпита човешки допир. За мен, като човек, който не…

„Грегор и шифърът на ноктите“ – Сюзан Колинс
ревюта / 9 февруари, 2015

Прочитам последното изречение на „Грегор и шифърът на ноктите“, въздъхвам и се сбогувам с приятел, с когото съм разговаряла през последната седмица. Настъпил е онзи момент да затворя дори електронната книга, защото е време за почивка, време е за мир. Време да се радваме на това, което имаме, да преброим раните си и да приемем загубите си. Вече чувствам поредицата „Подземни хроники“ като част от себе си и броя раните на Грегор като свои – ухапвания, ожулвания, съсичания или натъртвания – те и преживяното направиха от 11-годишното момче мъж за по-малко от две години. Малък мъж, който видя повече смърт, отколкото живот; повече мъка, отколкото радост и който загуби повече, отколкото спечели. „Грегор и шифърът на ноктите“ проследява хода на войната, която се разрази в „Грегор и тайните знаци“ – войната между плъховете и хората. Войната за спасението на мишките и на целостта на Подземното кралство. Книгата преминава през тежестите на войната, каквато е – кървава, грозна, трудна и изпълнена с порочност. В края на петата книга Сюзан Колинс просто съсича всички видове пророчества чрез нагаждането на реалността към тях и поставя финалния щрих с хитростта, която прилага Рипред, за да даде на Подземното кралство мира, от който всички имат нужда. Истината е,…

Какво си намислил този път, Петрович? – „Степени на свобода“ – Саймън Мордън
ревюта / 29 декември, 2014

Първата ми мисъл, когато прочетох заглавието на книгата бе определение, зазубрено преди години и доказвано много пъти: Степен на свобода на едно тяло – броят на независимите параметри, с които е определено положението на конкретно тяло спрямо друго, прието за неподвижно. Това, разбира се, без да има значение дали говорим за механика, роботика или инженерство. Смисълът се запазва дори с леки изменения на думите спрямо конкретната дисциплина. И си помислих „Какво ли ми е подготвил този път Петрович?“, готова за поредното лудо преследване сред развалините на Метрозоната. И за лашкания в историята по една или друга алинея. Не си помислих за авторът Саймън Мордън, не, направо за Петрович – суровият проклет физик, който изобщо не изгаря от желание да бъде герой, а само да бъде оставен да се занимава с хитроумните си изобретения и да си живее спокойно живота. Това, обаче, няма как да стане и Сам Петрович се забърква в поредната каша, като за негова беда отново се натоварва със задачата да спаси света. Междувременно става крал на Метрозоната и си връща любимата. След като ви спойлнах това, което и без това очаквахте, вече можем да си поговорим за всичко останало в „Степени на свобода“. В тази част Сам Петрович разгръща страни от себе си,…

„Напълно изгубили себе си“ до оголване – Карън Джой Фаулър
ревюта / 12 декември, 2014

Напоследък съм изчезнала от книжния хоризонт и за това си има причини. Това и фактът, че все пак сядам да напиша ревю за „Напълно изгубили себе си“ следва да ви каже какво означава тази книга за мен. Какво ми е дала и какво е взела – взе малко време, което и без това нямам, а даде далеч повече – още една истински преживяна история, някой друг научен факт, който да ме обогати и пълнотата, която може да бъде получена само от хубава книга. „Напълно изгубили себе си“ ми донесе усещането за приятната меланхолия на „Между дните“ и привкуса на достъпното обяснение защо семейните отношения са толкова сложна тема, така приятно написани в „Кажи на вълците, че съм си у дома“. Лесно е да ви обясня защо и как ще ви изненада тази книга – причината се крие в малката въпросителна с име Фърн, която се крие между първите стотици страници. Тя е, доколкото крайъгълен камък на историята, толкова и обикновен детайл от онези, които въпреки „нормалността“ си, преобръщат колата на спокойствието. „Напълно изгубили себе си“ е огледало на действителността ни – ежедневието, в което все по-малко обръщаме внимание на това да отделим миг обич на близките си; грубостите, прикрити зад искрена…

„Грегор и тайните знаци“ – Сюзан Колинс
ревюта / 5 ноември, 2014

Сега вече мога да кажа, че „Грегор и тайните знаци“ е наистина тъмна книга. Разиграват се игри на власт и смърт, които всяко 12-годишно момче би предпочело да пропусне, но Грегор вече е въвлечен в Подземния свят и няма измъкване. И вместо да си гледа почивката и лятната ваканция, той отново тръгва да спасява Подземния свят. Този път дори няма пророчество, което да бъде преследвано – нещата се случват прекалено бързо, за да бъдат разгадавани и прекалено рязко, за да бъдат дори следвани. А дадените обещания трябва да бъдат спазвани, макар опасностите да са повече, отколкото могат да бъдат понесени. Приключението отива все по-дълбоко под земната повърхност, и докато борбата на живот и смърт се изостря за всички видове, работата на основното ядро бойци – Лукса, Грегор, Рипред, а вече и Хауърд е да взима все по-трудни решения. При достигането на момента, в който нещата стигнат до геноцид, читателят вече е напълно наясно, че това не е детска книга. И е далеч повече от простото запознаване на децата с ужасното минало на човечеството, па макар и придадено на други подземни същества. Сюзан Колинс не престава да ме изумява и осъзнавам, че след толкова смърт в тази книга, написването на „Игрите на глада“…