Жена не е синоним на домакиня в „Rubyfruit Jungle“ – Rita Mae Brown
Ревюта / 22 март, 2017

Прочетох „Rubyfruit Jungle“ почти 40 години след първото ѝ публикуване през 1980г. и, въпреки това, проблемите в книгата са точно толкова съществуващи в настоящето. Все още предимно се мълчи за стъкления таван, а да си куиър е често срамно за семейството и нерядко носи отхвърляне. Действието на книгата се развива във време, в което да си открито гей носи дамга, а стереотипите са по-живи от всякога. “How do you know about a lesbian bar?” “I’m a lesbian.” “You—but you look like anyone else. Molly, don’t be silly; you can’t be a lesbian. You’re joking. I’d know if you were such a thing.” “Madam, I am a full-blooded, bona fide lesbian. As for the way I look, most lesbians I know look like any other woman. However, if you’re hot for a truck driver I know just the place.” I couldn’t resist giving her that little dig. Да не вземете да си помислите, че нещо се е променило през тези години? Всяка [открита] лесбийка, която познавам е чувала израза „не изглеждаш като лесбийка“ поне няколко пъти през живота си. По време на прайда хората вечно са изумени, че гейовете и лесбийките изглеждат като „нормални хора“, вместо да имат полагащите им се…

За да живея, трябва да оцелея / „If I Was Your Girl“ – Meredith Russo
Ревюта / 26 февруари, 2017

„If I Was Your Girl“ всъщност върви по всички канони на young adult литературата – тийнейджъри, тормоз в училище, любовни драми, голямо разкритие на бала в края на срока и т.н. Главната героиня Аманда спокойно би могла да крие каква ли не друга тайна от приятелите си в училище и от гаджето си. Просто в случая тайната е, че в акта ѝ за раждане пише „име: Андрю, пол: мъжки“. На Аманда не ѝ личи, тя минава между капките. Аманда е имала късмета да започне хормонална терапия сравнително рано и да премине през операция за смяна на пола веднага след навършване на необходимите 18 години. Аманда има родители, които се опитват да я приемат и разберат, въпреки факта, че трябва да забравят за всички детски снимки на детето си, въпреки че трябва да свикнат с новото ѝ име и най-вече въпреки, че не спират да се тревожат за нея. Особено след като вече има един опит за самоубийство. If I’d had the strength to be normal, I thought, or at least the strength to die, then everyone would have been happy. Ако имах силата да съм нормална, помислих си, или поне силата да умра, всички щяха да са щастливи. Няма как…

„Злочестие“ щипе солено – Брандън Сандерсън
Ревюта / 12 юли, 2016

Всяка хубава книжна поредица има своя край и за „Възмездителите“ той идва със „Злочестие“. Аз го изгълтах веднага след „Зарево“ и сега си мисля, че вероятно беше грешка, но така или иначе стореното – сторено. Ако в „Стоманено сърце“ пълзяхме из катакомбите на превърнатото в стомана Нюкаго, а в „Зарево“ се давихме в подводен Бабилар, то сега идва ред на подвижен град от… сол. Сандерсън не спира да поднася нови герои и да оплита действието си около странностите им. Истината обаче е, че малко ми поомръзна от сладникавата завършеност на трилогиите му и не успявам да убедя себе си дори с „такъв му е стила, а доброто писане през останалата част в книгите му му носи само точки“. Искам да видя лошия Брандън Сандерсън, да пусне малко повече кръв на героите си, да направи някой друг пълнокръвен злодей, да напъне малко повече действието. Междувременно „Злочестие“ продължава също толкова класически, колкото предходните книги – добрите, лошия и спасението, което дебне току преди края на книгата. С разликата, че като че ли Брандън Сандерсън е вкарал малко повече екшън този път, а Колене изяжда и доста бой и куршуми(има ли надежда?) Така или иначе, книгата се чете адски бързо без излишно напрежение и…

„Моята прекрасна книжарничка“ или за лекотата на книжното битие от Петра Хартлиб
Ревюта / 17 август, 2015

Какво да вземете със себе си на почивка? – „Моята прекрасна книжарничка“ и каквото друго ви иска душата. „Моята прекрасна книжарничка“, обаче, е задължителна поради няколко причини: 1. Изключително забавна е. 2. Изключително истинска е. Ако единствения ви допир с книжния свят е четенето на книга, „Моята прекрасна книжарничка“ ще ви даде нов поглед над случващото се зад кулисите. Ще се чудите къде им е бил акълът на тези смели хора да се изтръгнат от уютните си работи, да платят едни диви пари за книжарница на майната си и да превърнат ежедневието си в книжен Ад. Ако пък имате познати или самите вие сте замесени в тази книжна бъркотия, наречена книгоиздаване, то много от нещата, описани в нея ще ви бъдат болезнено познати, ще се усмихвате иронично и със съчувствие – книжните маси, лудите клиенти, премиерите и четенията… Петра Хартлиб със сърце и душа е описала веселите моменти, ужасяващите случки, кашите, създадали се в чисто новия свят, в който тя и съпругът ѝ навлезли със закупуването на малката книжарница. Разказва за челния сблъсък в стената от книжни проблеми – липси на наличности; договорки с доставчици;  създаване на система с препратки, за да не се загуби някоя поръчка и още един…

Хвани сребърната нишка, Румо! – „Румо & чудесата в тъмното“ – Валтер Мьорс
Ревюта / 19 май, 2015

Ако хвърляте по едно око в този блог поне от време на време, навярно не сте пропуснали удивлението ми от първата книга за Замония, излязла на българския пазар – „Градът на спящите книги“(#4 от поредицата). Естествено, когато разбрах, че на пазара излиза „Румо и чудесата в тъмното“(#3 от поредицата), веднага заявих, че давам драконова люспа за нея и веднага припърхах от кеф. Едвам я дочаках и за няма два дни – изгълтах. Рядко се влюбвам в книга така, че да я грабвам във всяка появила се свободна минута. Но героят Румо е толкова чудесен, че ще се влюбите в него от раз! От неустоимо сладко пале, чиито зъбки тепърва пробиват, Румо пред очите ви ще израстне до безразсъдно смел (та чак глупав) и невероятно доблестен и отдаден на приятелите си волпертингер. А волпертингерите не са кучешка порода като всяка друга – те са много интелигентни, ходят на два крака и са прочути войни. Е, всеки има и свой единствен по рода си талант, де. А този на Румо е да преминава през битките почти като безсмъртен. Живеейки с усещането, че поредната битка ще е не по-трудна от предната, той просто приема способностите си за даденост, без да се пъчи и възгордява. Истината…

Да намериш устоите си на чуждия „Бряг“ – Станислава Ивкова
Ревюта / 22 април, 2015

Първоначално не се трогнах от откъса от книгата, който ми бе предоставен – прочетох го отгоре-отгоре и реших, че не е за мен. Няколко месеца по-късно, обаче, се оказах на километри от на-близката отворена книжарница, с вече прочетена книга и четец, на който нямам голям избор. Така, „Бряг“ се оказа естественото продължение на деня ми под студеното Несебърско слънце. „Бряг“ е разказ за разклатените устои на няколко жени. В същината си това е по-скоро женска книга (колкото и да мразя подобно разграничаване) и едва ли много мъже ще намерят себе си в нея. Това е книга за търсене на позабравени чувства, изчистване на сбутани в килера на чувствата обвинения и много, много равносметки. „Бряг“ накара думата устои да извика в съзнанието ми технически видения – виждах бетоновите основи на изящен стоманен мост – сам по себе си лек и податлив на влияния, ако не бе твърдостта, с която е хванат към земята. Разчитащ на устоите да го задържат на място – да му дадат тежест, която да го направи силен. Така е и с хората – трябва ни корен, за който да се захванем. Котва, която да ни даде дом. Ако щете, дори пристанище, към което да се връщаме, когато се…

Човекът с най-голямото Сърце – „Човек на име Уве“ – Фредерик Бакман
Ревюта / 8 април, 2015

Мисля, че взех най-разумното си решение от месеци насам, като оставих „Човек на име Уве“ да отлежи за четене, когато го правя отново с удоволствие. Реших го твърдо и непреклонно. В последствие се оказа, че и Уве би постъпил така – без да отстъпи от взетото решение. В първите страници ще решите, че Уве е особняк, стар мърморко или просто киселия досадник на квартала. После ще го опознаете – ще разберете суровото му държание и търпеливото му мълчание. Ще опознаете любовта му към Соня и болезнено ще усетите липсата ѝ. Ще проумеете защо е толкова неотклонен в принципите си. По-емпатичните от вас ще прочетат някои пасажи с насълзени очи и ще поспрат, за да се зарадват на собственото си щастие. Може би ще напишете мил sms на любим човек, може би ще си спомните първите си любовни трепети с него/нея, може би ще си припомните някой малък жест, изпълващ сърцето ви с нежност. Искаше ми се да напиша, че „Човек на име Уве“ не е любовна история, но щях да излъжа. Тази книга не просто е любовна история, но е най-хубавата любовна история, която съм чела. Казано с четири вдигнати лапи и цяла душа. „Човек на име Уве“ ме изненада с…

Меланхолията на една смърт в „Убийството на художника“ – Луиз Пени
Ревюта / 1 април, 2015

Тревогата износва човек. Спокойствие, тревога, тишина и сдържан гняв – това ще откриете в „Убийството на художника“. Още уют, хлад и ненавременни признания. Книгата е преизпълнена от чувства. Тъга и меланхолия. И възторг. Радост. И, въпреки тишината си, тази книга е изпълнена с блока, гняв и страх. Прикрити, забулени и чакащи момента, в който да избухнат. Чувства, криещи се в изпълнени с дребно съревнование и съмнения хора. Влиза ти под кожата и ти копае в душата меланхолията на тая книга – спокойствието на Трите бора е онзи елемент, който прави ужасът на убийството още по-голям. Трите бора е мястото, където хората оставят вратите си отключени нощем и спокойно се отдалечават от незаключените си коли. И в това забравено от злото място се случва най-ужасното – убийство. По невнимание, по грешка или целево – това е работата на инспектор Гамаш от Квебекската полиция да разбере. А той е търпелив и прозорлив мъж, който докато хапва кроасан разгадава тайните ви. Гамаш се отпусна в пейката –вършеше онова, в което го биваше най-много. Наблюдаваше. Вглеждаше се в хората, в лицата им, в действията им, а когато беше възможно, се вслушваше и в разговорите им, макар да се намираше на доста голямо разстояние от тях и да долавяше…

Зачеркни страха си с „Ритматистът“ – Брандън Сандерсън
Ревюта / 18 март, 2015

„Ритматистът“ има по-малко геометрия, отколкото очаквах, но пък показва искрена любов към формите, комбинирането им и комплексната задача за решаването на проблем с помощта на изграждането на нови очертания. Не очаквам да разберете красотата, която намират всички привлечени от математиката просто с изчитането на тази книга, но се надявам поне едно-две хлапета да погледнат на геометрията с други очи. Именно в това се крие силата на детско-юношеската литература – във влиянието ѝ над узряващите умове. А когато геометрията може да победи лошите, това я прави в пъти по-привлекателна. Брандън Сандерсън обича да се заиграва с необясними и безтелесни сили – първо бяха мъглите в „Мъглороден“, а този път – тебеширени създания, въплъщения на злото. Тебеширчетата са родени в далечно място, наречено Небраск, където бойни-ритматисти се борят да ги задържат, предпазвайки останалия свят. Ритматистите са призвани от висша сила да опазят обикновените хора, които нямат способността да съживяват тебеширените си линии. Ритматиката обединява чертите на наука и религия, превръщайки призванието в тайнствен култ. Умел разказвач е Сандерсън и затова всеки път, когато ме увлече с поредната си причудлива история, му се ядосвам на недовършеностите и недообмислянията, които е допуснал, целейки се в по-бързото приключване на историята. Вероятно фактът, че е доста продуктивен писател има нещо общо с това,…

Речта умира, за да възкръсне в „Посланическо градче“ – Чайна Миевил
Ревюта / 12 март, 2015

На всички ни е ясно, че човешката раса не търпи различията, не е склонна да ги приема, проумява или разбира. Чувстваме се предизвикани, когато се сблъскаме с нещо, което е отвъд зоната ни на комфорт и познатите ни възприятия. А извънземните, несъмнено са точно такова предизвикателство. Особено, когато не са хуманоиди. Разбира се, отивайки напред във времето, пространството и развитието си, сме се понаучили на това-онова за междувидовата толерантност, но все още не сме загърбили детската си арогантност, бидейки доста млади като вид. Първите срещи с вида на ариеките са били трудни – поне докато не сме проумели собственото си неумение да общуваме с тях. После, стъпка по стъпка, сме изградили начин – двама от нас, двугласно-двудушевно, представяли речово желаната информация. Нарекли сме местните Домакините, а общуващите с тях – Посланици. Установили сме се на тяхна земя, а те са ни предоставили нужните ни за оцеляване условия – от годен за дишане въздух до биологично отгледана архитектура. Какво сме им дали ние ли? Сами без да знаем – език. Реч. Говор. Нуждата да говорят. А именно езикът им е най-пленителното от цялата книга. Не толкова интригите, загадките или инопланетните странности, колкото проблясъкът гениалност, с който в изградена речта в нея. „Езикът…